Как едно емпирично правило за гражданска мобилизация помага да мислим трезво за протестите в България

През 2011 г. американските политолози Ерика Ченоует и Мария Стефан публикуват книгата „Why Civil Resistance Works“. Тя стъпва върху мащабно емпирично изследване на 323 кампании за съпротива по света в периода 1900–2006 г. – революции, борби за независимост, движения за сваляне на режими и диктатури. Учените сравняват успеха на насилствени и ненасилствени движения, използвайки количествен анализ на реални исторически казуси: къде протестите успяват, къде се провалят и какво ги отличава.en.wikipedia.org

От тези данни идва и прочутото „правило 3,5%“. Ченоует забелязва, че в нито един от разгледаните случаи ненасилствено движение не се проваля, след като е достигнало активна подкрепа от около 3,5% от населението на съответната страна. Не става дума за произволна цифра, а за статистически извод от стотици реални кампании.en.wikipedia.org

Това правило стана популярно, защото дава интуитивен ориентир: колко хора трябва да се мобилизират, за да стане политическата промяна практически неизбежна. А за България днес въпросът е болезнено конкретен: защо година след година виждаме протести, но не и системна трансформация към върховенство на правото? Малко ли сме, грешно ли протестираме или играта е подменена от фактори, които класическите модели не виждат?

Какво всъщност казва правилото 3,5%

Важно е да разберем контекста, в който е формулирано правилото. Ченоует и Стефан не изследват спорадични митинги или символични шествия, а дългосрочни политически кампании с ясна цел: сваляне на режим, прекратяване на окупация, независимост на колония, радикална промяна на политическия ред. Те разглеждат „кампании“, а не единични събития.

Изследването показва две ключови неща. Първо, ненасилствените движения имат почти два пъти по-висока вероятност за успех от насилствените – около 53% срещу 26% в разгледаната извадка. Второ, когато ненасилствените кампании успяват да ангажират активно поне приблизително 3,5% от населението – не просто „симпатизанти онлайн“, а хора, които реално участват в протести, бойкоти, стачки, формират местни комитети – в историческите данни почти не се срещат провали.

Самата Ченоует настоява, че 3,5% не е магическо число, а емпирично наблюдение. То не гарантира автоматичен успех и не означава, че по-малки движения са обречени. В изследването има немалко успешни кампании, достигнали по-нисък дял от населението, но 3,5% се явява граница, след която в разгледаните казуси провалите изчезват. Правилото е по-скоро „критична маса“: знак, че режимът срещу себе си вече не вижда периферно недоволство, а организирано, масово, упорито несъгласие, което прониква в различни социални слоеве.

Затова правилото 3,5% е полезно като интелектуален инструмент. То ни помага да мислим за протестите не в категориите „много“ и „малко“, а през реалния дял от обществото, който е готов да рискува време, комфорт и понякога сигурност, за да защитава една кауза.

Кога правилото не работи – или е опасно да го четем буквално

И тук идва първият важен хладен душ. Дори самите автори на изследването предупреждават, че правилото е описателно, а не предписателно. То не е рецептa: „съберете 3,5% и режимът пада“. В реалния свят има изключения, а след 2010 г. картината се усложнява още повече – авторитарните режими и хибридните демокрации се учат как да управляват, разреждат или пренасочват протестната енергия.

Има няколко очевидни ограничения.

Първо, правилото важи за кампании с „максималистки“ цели – смяна на режима, радикална политическа трансформация. Ако каузата е тясна или объркана, ако липсва ясно „какво искаме“ след „Оставка“, числата сами по себе си не вършат работа.

Второ, то не отчита степента на репресия. Има страни, в които дори десетки хиляди души по улиците не са достатъчни, защото срещу тях стои не просто корумпирана власт, а открито насилствен, тотално контролиран режим, готов на кръвопролития и масови арести.

Трето, то не измерва качеството на организацията. Две кампании с 200 хиляди участници могат да имат диаметрално различен ефект – ако в едната има дисциплина, стратегическо мислене, ясни послания и единна структура, а в другата всичко е фрагментирано, личностно и емоционално.

Накрая идва и факторът „информационна среда“. В изследваните исторически казуси пропагандата и социалните мрежи са играли далеч по-различна роля, отколкото днес. Днес една власт може да не се страхува особено от мобилизацията на 3,5% от населението, ако паралелно контролира голяма част от медиите, разполага с мрежа от тролове и ботове и може да разцепва, дискредитира и демотивира протеста в реално време.

Колко са 3,5% за България – и защо числата подвеждат

Да преведем правилото в нашите реалности.

Официалните данни показват, че населението на България е около 6,5 милиона души към последните години. Три и половина процента от това означава грубо 220–230 хиляди активни участници в една ненасилствена кампания. Част от тях ще се виждат на големите протести в столицата, част – в регионални протести, локални граждански инициативи, стачки, граждански групи.

За София и околностите, където живеят около 1,2 милиона души, 3,5% биха изглеждали като 40–45 хиляди души по улиците при пик на мобилизацията. Това са числа, които сме достигали или доближавали в определени моменти от най-новата история. Но това не означава, че сме прескочили някакъв „магически праг“.

Причината е проста: реалното „ефективно число“ не е само аритметика. Върху него се наслояват няколко тежки български корекции.

Първо, демографията. Огромна част от най-активните, образовани и мобилни хора вече живеят в чужбина. Те могат да оказват символичен натиск, да протестират пред посолства, да влияят в информационното пространство, но ги няма физически в София, Пловдив или Варна. Това сваля видимия брой по улиците, без да означава, че подкрепата липсва.

Второ, икономическата несигурност и зависимостта. Голям сегмент от работещите зависи от държавни или общински структури, от фирми, свързани с публични поръчки или местни феодали. За тях цената да излязат на протест е различна от тази за един ИТ специалист в София. Това означава, че реалната подкрепа трябва да бъде по-висока, за да бъде превърната във видимо участие.

Трето, медийната и институционалната среда. Когато част от телевизиите, големите сайтове и местни медии са пряко или косвено обвързани с политически и олигархични интереси, протестът никога не достига до големи сегменти от населението в своята истинска форма. Той бива представян като „алгоритмична шумотевица“, като каприз на „шепа градски елити“, като „грантаджийски спектакъл“ или „проруски/прозападен преврат“ – според нуждите на деня.

Четвърто, външното влияние. България се намира в особена ситуация, в която руското присъствие – историческо, енергийно, културно и пропагандно – допълнително усложнява терена. Част от политическата и медийната система играе в полето на геополитически интерес, който има интерес страната да остане слаба, фрагментирана, недоверчива към собствените си институции и елит. Това влияе върху темите, върху езика и върху способността на протестите да формулират убедителна позитивна визия.

Всички тези фактори означават, че в български условия „номиналните“ 3,5% може да не са достатъчни. Не защото правилото е грешно, а защото нашето поле е по-„тежко“: трябва да преодолеем не само една корумпирана власт, но и дългогодишни зависимости, информационна война и ниско доверие между самите граждани.

Какво означава правилото 3,5% за България – отвъд маниера „колко хора бяха вчера“

Ако четем правилото механично, изпадаме в две крайности. Едната е цинизъм: „няма 230 хиляди човека на площада, значи няма смисъл“. Другата е празен ентусиазъм: „ако някой ден станем толкова, всичко само ще се оправи“.

По-полезният прочит е друг: 3,5% не е числото на митинга, а числото на ангажираните граждани. То включва хората, които:

– организират местни общности, кооперативи, родителски инициативи, професионални обединения;
– системно следят какво правят институциите, настояват за достъп до информация, обжалват незаконни решения;
– подкрепят независими медии, разпространяват качествена информация и се противопоставят на пропагандата, дезинформацията и конспиративните разкази;
– създават политически алтернативи – нови партии, платформи, експертни екипи;
– водят битки в „сивите“ зони – съдебната система, регулаторите, професионалните камари.

Когато тези хора са над критична маса, протестите вече не са „изпускане на пара“, а върхът на айсберг от постоянна гражданска работа. Тогава 100 хиляди по площада тежат като милион, защото зад тях стои мрежа от отношения, доверие, структури, идеи.

Затова по-важният въпрос за България не е „колко души излязоха вчера“, а „колко хора у нас вече живеят като граждани, а не като поданици“. Колко от нас са готови не просто да излязат на протест, а да останат в играта след това – в нови партии, нови граждански организации, нови професионални общности, които да поемат управлението и да бранят институциите, когато протестът свърши.

От протест към нация на 3,5% будни граждани

Ако приемем сериозно логиката зад правилото, стратегията за България изглежда различно от обичайния цикъл „скандал – протест – избори – разочарование“.

Първо, трябва да си дадем сметка, че в страна като нашата прагът за реална промяна вероятно е по-висок от чистите 3,5%. Не защото сме „по-лош материал“, а защото стартовите условия са по-тежки: демографски срив, силни външни влияния, ниско доверие, умишлено разложени институции. Това не е повод за отчаяние, а за трезво планиране.

Второ, задачата не е просто „да съберем 200 хиляди души на един митинг“, а да изградим минимум 200–300 хиляди постоянно ангажирани граждани в цялата страна. Хора, които през цялата година водят малки, но реални битки – в общината, в съда, в училището, в болницата, в квартала.

Трето, трябва да се разруши илюзията, че протестът сам по себе си „прави“ политическа алтернатива. Нищо в изследването на Ченоует не казва, че режимът пада и автоматично идват по-добри управници. Много от разгледаните кампании успяват да свалят властта, но после се провалят в изграждането на стабилен демократичен ред. За да не повторим това, трябва паралелно с протестите да се изграждат компетентни мрежи от хора, готови да управляват честно, ефективно и прозрачно.

И накрая, трябва да започнем да мислим за себе си не като за „вечна жертва на историята“, а като за общество, което може да си постави дългосрочен вектор. В края на 90-те години България избра геополитическия вектор – НАТО и ЕС – и за около 20 години го достигна, въпреки всички отклонения и корупционни заболявания по пътя. Днешните протести и граждански напрежения се въртят около друг вектор – правова държава, независими институции, еднакви правила за всички.

В този контекст правилото 3,5% е не толкова „формула за протест“, колкото огледало. То ни показва колко далеч сме от това да имаме критична маса хора, които живеят като граждани всеки ден, а не само когато „изригва“ поредният скандал.

Когато тези хора станат достатъчно много – дали ще са точно 3,5%, 4% или 7% – тогава цифрите ще спрат да бъдат абстракция. Промяната няма да зависи от един протест, едни избори или един „месия“, а от устойчива мрежа от хора, които са си свършили домашното: образовали са се, организирали са се, свързали са се помежду си и знаят какво искат да построят, след като разрушат старото.

Дотогава 3,5% може да остане популярно правило за социалните мрежи. Но ако го четем внимателно, то ни казва нещо по-просто и по-трудно:
всяка устойчива промяна започва, когато достатъчно много хора решат, че повече няма да живеят като поданици – и приемат цената да бъдат граждани.

Италия е една от големите европейски сили, с икономика, която преживява кризи и възходи, с тежест в културата, модата, дизайна, храната, с дълбока индустриална традиция, особено в северната част. България е далеч по-малка по население, ресурси и влияние, но двете страни споделят един южен, средиземноморски темперамент – любов към живота, към общуването, към спонтанното, към това „да го измислим в движение“. Само че при италианците този темперамент е вграден върху дълбок слой от история, градска култура и майсторство, които му дават рамка. При нас често остава гол хаос.

Историята на Италия е странна смесица от блясък и раздробеност. В продължение на векове това не е една държава, а мозайка от градове-държави, княжества, папска власт, чужди владения. Флоренция, Венеция, Милано, Неапол, Рим – всеки със собствен характер, амбиции и мрежи. Едва през XIX век, с Рисорджименто, Италия постепенно се обединява политически, но дори след това северът и югът, градовете и селата, индустриалните райони и изостаналите зони продължават да живеят в различни ритми. В тази дълга история има нещо важно: хората свикват да живеят в силни локални общности – град, квартал, семейство – и да гледат на далечната власт с известно недоверие.

Българската история е друга, но резултатът се оказва подобен по форма – силна привързаност към „нашите“ и слабост на голямата рамка. Ние нямаме наследство от градове-държави, но имаме векове живот в империя, в която българинът е „райя“, после кратки периоди на собствена държавност, които не успяват да изградят трайни институции. Следва социализъм, в който държавата е навсякъде, но е чужда, а после преход, в който тя се разпада в очите на хората. Така както италианецът знае, че да разчита на Рим не е достатъчно, българинът знае, че да разчита на София често е опасна наивност. И двамата се обръщат към семейство, приятели, местни мрежи.

Разликата започва оттам как изглежда тази местна среда. В Италия, особено в старите градове, улиците, площадите, сградите, фасадите, детайлите на прозорците и вратите са изграждани столетия наред с усещане за красота и мярка. Една малка пицария под арка може да е на сто години, площадът пред църквата събира поколения, пейзажът е оформен от хора, които са знаели, че това, което правят, ще стои дълго. Красотата не е лукс, а част от ежедневието – фон, върху който се случва и хаосът.

В България също има красиви градове и къщи, но голяма част от съвременната ни среда е резултат от бързи, евтини, функционални решения. Панелните квартали, кръпките, незаконните надстройки, билбордовете, кабелите по фасадата – това е пейзажът, в който милиони хора живеят всеки ден. Нашата импровизация често работи срещу красотата. На фона на този опит, италианският хаос изглежда поносим именно защото се случва в плътна, добре изградена сцена. Там дори дрехите на балкона и мотоциклетите, паркирани накриво, се вписват в общата картина.

Италианецът и българинът си приличат по нещо съвсем конкретно: и двамата са семейни хора. Семейството е не просто емоционален център, а и социална и икономическа институция. В Италия младите живеят с родителите си дълго, семейният бизнес е нормален, фамилните връзки са дебели. В България картината е подобна, но изкривена от бедност и емиграция. При нас често има силна зависимост между поколенията – родители, които издържат деца; баби и дядовци, които гледат внуци, докато децата работят на две места или в чужбина. Семейството у нас е спасителен пояс, но и капан, когато няма друга опора.

В Италия държавата, при всичките си проблеми, все пак работи по-добре. Корупция има, мафия има, скандали има, но здравеопазване, образование, инфраструктура и социални системи са на ниво, което българинът постига само когато отиде в чужбина. Това създава друго усещане към бъдещето. Италианецът може да се оплаква от политиците си, да се смее на постоянните правителствени кризи, да гласува протестно, но в дълбочина знае, че основните колела ще продължат да се въртят. Българинът няма тази увереност. При нас усещането често е, че всичко може да се срути с една грешка, един избор, една случка.

Италианската корупция има свои правила, вградени в един по-стар и структуриран свят. Тя е реална, тежка, понякога смъртоносна, но достъпът до качество на живот не е изцяло разрушен от нея. В България корупцията често изяжда именно онези минимални ресурси, които трябва да осигурят нормален живот – болници, пътища, училища, общинска инфраструктура. Нашият хаос е по-близо до разпад; техният често е шум върху работеща база.

Италианската култура на работа също е двойнствена. Има образ на „la dolce vita“, на безкрайно кафе и цигари в бара, на почивка по обед, на дълъг август, в който всичко затваря. Но зад тази картина стои огромен пласт от малки и средни фирми, занаятчийници, фабрики, студиа, които произвеждат качество на световно ниво – от автомобили до мебели, от мода до храна. Там хората може да закъснеят, но когато правят нещо, го правят със занаят и гордост. Българинът също може да бъде невероятен майстор, но много често работи в условия, които убиват желанието му да се гордее – ниско заплащане, лоши поръчки, клиент, който иска всичко да е „евтино и бързо“.

Какво може да вземе българинът от италианеца, ако не иска само да завижда за морето и пастата? Първо, отношението към красотата като част от нормалния живот. Не е нужно да сме Флоренция, за да решим, че не е нормално да живеем в грозно, да търпим безкрайни незаконни постройки, кабели, боклук, кръпки и хаос. Това е избор, не съдба. Второ, умението да правиш малки неща добре и да им даваш лице – кафене, магазинче, продукт, услуга. Италианецът знае, че ако ще продава кафе, то трябва да е хубаво, чашата да е чиста, жестът да е човешки. Това не е въпрос на доходи, а на отношение.

Трето, балансът между семейството и външния свят. Българинът често се затваря в семейството, което му дава топлина, но и го задушава. Италианецът също е дълбоко семеен, но улицата, площадът, барът, кварталът са естествено продължение на дома. Там се случва гражданският живот – клюки, спорове, местни инициативи. Ако искаме да станем по-зрели, трябва да излезем от кухнята не само към мола, а към общото пространство, което да приемем като свое.

От своя страна италианецът може да вземе от българина нещо, което ние не си даваме сметка, че имаме. В ситуации на големи кризи, войни, разпад, българинът многократно е показвал способност да се адаптира, да мълчи, да изчака, да не избухне до точка на самоунищожение. Италианските общества понякога се разкъсват шумно и драматично, поляризациите стигат до крайност. Нашият по-студен, по-сдържан характер в политиката може да бъде урок по „нека не горим всичко“, стига да го свържем със смелост да действаме, когато наистина трябва.

В крайна сметка разговорът между българина и италианеца не е между „нареден“ и „разхвърлян“ народ. И двамата са хаотични, емоционални, семейни, склонни към импровизация и към вярване в „нашите хора“. Разликата е, че Италия има зад себе си дълго натрупване на градска култура, занаятчийство и институции, което смекчава ударите на хаоса. България тепърва трябва да го изгради. Ако вземем от Италия уважението към красотата, към масторството и към публичното пространство, а от своя страна внесем в европейския разговор нашата устойчивост и способност да оцелеем в буря, след поколение-две можем да се срещнем някъде по средата – не като турист и домакин, а като равностойни съседи в един общ южен, малко шумен, но все по-зрял европейски дом.

Франция е една от големите сили на Европейския съюз – ядрена държава, постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, огромна икономика и културен износител. Гласът ѝ тежи, понякога дори повече поради самочувствието, отколкото поради числата. България е малък играч, но и двата народа живеят в обща рамка – същият съюз, същите регулации, същите дебати за бъдещето на Европа. Ако Германия за нас е образът на индустриалния ред, Франция е образът на политическата идея – републиката, гражданинът, правото на бунт. И точно по тази линия сравнението става интересно.

Френската история от последните два века е почти учебник по това как една нация се мъчи да съчетае свобода, равенство и силна държава. Революцията от 1789 г., републиките, империята на Наполеон, реставрации, нови революции, войни, окупация, Дьо Гол, Петата република – всичко това е серия от опити да се намери стабилна форма на власт, която да не задуши идеите, но и да не се разпадне в хаос. Така се ражда моделът на силно централизирана република, в която Париж е не просто столица, а мозък на цялата система – законите, образованието, символите, големите решения идват оттам.

Българската история е друга. При нас държава в модерния европейски смисъл реално имаме от едва малко повече от век и половина. Преди това – векове Османска империя, в които националната идентичност се пази в църквата, езика и семейните навици, но не и в собствена държавна рамка. После – бурни опити да се навакса за десетилетия това, което други народи са тествали столетия. Съединение, войни, национални катастрофи, авторитарни режими, комунизъм, преход – все повратности, в които държавата е ту силна, ту слаба, но рядко е възприемана като нещо, което работи за гражданите. Тя е повече съдба, отколкото договор.

Това историческо разминаване ражда и различни базови усещания. За французина републиката е нещо свое – може да я критикува, да я обижда на плакат, да я обсвирква на протест, но вътрешно я приема като рамка, за която си струва да се бориш. Възпитанието, училището, публичните дебати постоянно повтарят, че гражданинът има право да изисква, да не се съгласява, да се противопоставя. Нормално е да има големи сблъсъци – за пенсиите, за трудовите права, за политиките на президента – и тези сблъсъци да са шумни, да блокират улици, да парализират транспорта. Но в основата стои идеята, че конфликтът се случва вътре в рамката на републиката, а не за нейното унищожение.

Българинът, от своя страна, често няма усещането, че държавата е „негова“. Нашите големи митове не са за гражданина, който излиза на улицата, за да брани конституцията, а за хайдутина, който се крие в планината и воюва срещу властта. След комунизма и прехода мнозина гледат към институциите с умора и цинизъм. Каквото и да се случи там, горе, в Народното събрание или министерствата, „ние тук долу“ ще трябва да оцелеем, както намерим за добре. Протестите при нас се раждат трудно, стичат се във внезапни изблици, след което бързо се разпадат или се превръщат във фонов шум. Рядко имаме усещането, че от нашия натиск може да се роди нов договор.

Има още една голяма тема, в която Франция и България се разминават – отношението към удоволствието и живота „тук и сега“. Французите са известни с това, че умеят да живеят – кухня, вино, бавни вечери, дълги разговори, внимание към детайла, към облеклото, към естетиката на ежедневието. Умението да се спре, да се каже „стигат ми тези пари, по-важно е да имам време“, не е екзотика, а част от нормалната култура. Това не означава, че Франция не е напрегната и конкурентна, но в нея има много по-силно вградено разбиране, че животът не е само работа и оцеляване.

При българина картината е по-разкъсана. От една страна, наследили сме балканско умение да седнем на маса, да се съберем, да празнуваме, да пеем, да обръщаме тежки ситуации с хумор. От друга страна, години на бедност, несигурност и сравнение със Запада са превърнали много хора в жертва на постоянната преса „още, още, още“ – още пари, още квадратни метри, още престиж, още сигурност за утре. Удоволствието се отлага, докато „подредим живота“, който по този начин никога не се подрежда. Вместо спокойно уверено отношение към времето, ние често живеем в два режима – или безкрайно отлагане, или внезапно „да изгорим всичко тази вечер“, защото утре не се знае.

На нивото на институциите разликата се вижда и в училището. Френската образователна система е тежка, централизирана, често критикувана за елитарност и конкуренция, но тя учи хората да бъдат участници в публичен дебат. Децата свикват от рано да се аргументират, да спорят, да пишат есета, да свързват история, литература, философия с политика. Да, мнозина се чувстват смачкани от тази машина, но излизат от нея с език и инструменти за граждански разговор. Българското училище често възпитава в друго – в рецитиране, в запаметяване, в избягване на грешки, в това да не се набиваш на очи. Така не се става гражданин, става се човек, който чака някой друг да води.

Какво може да вземе българинът от Франция в следващите десетилетия, ако наистина иска да бъде по-добър европеец, а не просто по-приспособен? На първо място – идеята за гражданина като център, а не за поданиците като фон. Това не е лозунг, а навик. Навик да задаваш въпроси, да не приемаш безмълвно всяко решение, да знаеш, че имаш право да искаш обяснение. Навик да мислиш, че твоят глас, твоето присъствие, твоето „не съм съгласен“ тежат, дори когато системата не реагира веднага. На второ място – културата на легитимния конфликт. Французите не се страхуват да се карат с властта, да стачкуват, да спорят помежду си. Този конфликт често изглежда грозен и хаотичен, но той поддържа жива връзката между народ и държава. Българинът трябва да се научи да излиза от тишината и от „няма смисъл“ – без да преминава в разрушителна ярост, която гори всичко.

На трето място – отношението към живота. Не е нужно да станем гастрономи и естети по френски образец, за да си научим урока. Нужни са две прости неща: да спрем да приемаме, че е нормално да живееш в грозна, некачествена среда, „докато нещата се оправят“, и да приемем, че и тук, в София, Пловдив, Видин или Севлиево, имаме право на красота, чистота, време, лекота – не като лукс, а като част от нормалното човешко съществуване. Това не е романтика, а политика.

От своя страна французинът също има какво да вземе от българина. Българската способност да оцеляваш при минимална сигурност, да се смееш на най-черния хумор, да събираш род и приятели, да изчакаш бурята, без да се разпаднеш, е ресурс, който във все по-нестабилен свят няма да е излишен. Там, където френското общество понякога се разкъсва между крайни полюси и групи, които не могат да си говорят, нашият – колкото и да е уморен и циничен – пази някаква базова човешка лепливост. Нас ни събира масата, хорото, общата скръб, общата шега. Това лепило, ако бъде пречистено от токсичния елемент „нашите срещу чуждите“, е ценен урок за всяка модерна демокрация.

Важно е да не идеализираме нито едната, нито другата страна. Франция има своите кризи – политическо разслояване, насилие в предградията, загуба на доверие в елитите, страх от бъдещето. България има своите – демографски колапс, корупция, институционална слабост, вътрешна емиграция. Но именно през сравнение можем да видим по-ясно какво липсва. Какво означава да имаш република, в която гражданинът и държавата се карат, но все пак остават заедно. И какво означава да живееш в държава, към която или се опитваш да се прилепиш, за да те „уреди“, или се опитваш да се скриеш, за да не те накаже.

Ако в следващите сто години българинът успее да вземе от французина два навика – навика да бъде гражданин, а не поданик, и навика да не отлага живота за неопределено „след като оправим държавата“ – България ще започне да изглежда различно, още преди да сме хванали която и да е „реформа“ за гърлото. И ако французинът вземе от нас умението да запазва човешкото и близкото в несигурни времена, Европа ще има по-малък шанс да се разкъса между стерилен ред и разрушителен бунт.

Тогава разговорът „българинът и Франция“ няма да е екзотична интелектуална игра, а част от един по-голям процес – да изберем какъв тип европейци искаме да бъдем. Не копия на другите, а партньори, които знаят кои са, какво им липсва и какво могат да донесат на общата маса.

Германия е най-голямата държава в Европейския съюз и един от двигателите на световната икономика. Тя носи огромна тежест в решенията на ЕС, задава тон в индустрията и финансите, има самочувствието да влияе и да води. България е малка по мащаб – не можем да променим курса на Европа сами, но това не ни обрича на вечна периферия. Малък играч, който знае какво иска и къде стои, може да използва инерцията на големия кораб, вместо да се бори с вълните сам. Въпросът не е дали можем да станем „като Германия“, а дали можем да вземем от германския опит точно това, което липсва на българина, без да загубим това, което ни държи живи.

Историите на двата народа през XX век са като два различни вида катастрофи. Германия минава през две световни войни, националсоциализъм, Холокост, разделена страна, стена в средата, а след това болезнено, но целенасочено обединение. Уроците от този век са сурови и не оставят място за илюзии – когато държавата полудее, последствията са апокалиптични. Отговорът на германците е да изградят една много сериозна демократична конструкция: силен конституционен съд, парламентарна култура, федерална структура, в която властта е разделена и контролирана. Правилата са там не само за ред, а и като защита срещу връщане към тъмното.

Българската история в същия период е по-малка по мащаб, но не по-малко травматична за хората, които я живеят. Национални катастрофи, авторитарни режими, после почти половин век комунизъм, последван от шоков преход, хиперинфлация, приватизация, мутренски години, постоянна несигурност. Държавата рядко изглежда като нещо, на което можеш да се опреш. По-скоро е заплаха или източник на произвол. Така, естествено, основният инстинкт става оцеляването – да се оправиш сам, да не вярваш на нищо официално, да търсиш вратичка там, където немският гражданин просто попълва формуляра.

Тези две истории раждат два различни базови рефлекса. В Германия правилата се възприемат като необходима защита срещу хаос и злоупотреба. Ако нещо не работи, гражданинът има усещане, че системата все пак може да бъде поправена – през партии, съд, медии, граждански организации. В България правилата често се преживяват като препятствие, което ограничава и така или иначе не важи за „всички“. Държавата се дели на „те горе“ и „ние долу“, а институциите се използват, когато можем да ги „направим наши“, а не когато вярваме, че служат на общото.

В икономически план разликата е също толкова видима. Германия е символ на индустрия, инженеринг и дълъг хоризонт. Машини, фабрики, професионални училища, ясна професионална стълбица, култура на поддръжка и дълготрайност. Една сграда, мост или производствена линия се мислят в десетилетия – как ще се поддържат, колко ще струва ремонтът, какво ще оставят след себе си. Това, което на нас понякога ни изглежда като „бавност“ и „прекалена бюрокрация“, всъщност е цената на дългосрочната стабилност.

Българската икономика се развива в много по-хаотична среда. Преходът мина през разрушаване на стари структури, рязка приватизация, вълни от фалити и краткосрочни решения. Много хора оцеляваха и продължават да оцеляват чрез временни работи, дребен бизнес, ремонти, услуги, миграция. Няма усещане за мащаб и дълъг цикъл, а за вечен пожарен режим. В този хаос обаче се ражда и нещо, което германците често губят – способността да импровизираш, да измисляш решения в движение, да работиш с почти никакви ресурси. Българинът може за един ден да измисли, организира и реализира нещо, за което в Германия ще има три срещи, анализ и разрешение от три нива. Това е суперсила, стига да не я използваме постоянно за заобикаляне на закона, а за решаване на реални проблеми.

Един от най-дълбоките културни контрасти е доверието. В германското общество нормалното състояние е: аз спазвам правилата и очаквам, че и другите ще ги спазват. Ако някой не го прави, системата ще го хване и коригира. В нашия случай изходната точка е обратна: ако аз спазя правилата, а другите не, ще изгубя. По-добре да се застраховам, да си намеря връзка, да измисля как да изляза напред, благодарение на „моите хора“. Оттук идва и голямата разлика в социалната атмосфера. В Германия отклонението от нормата е по-видимо и по-болезнено – затова натискът да играеш по правилата е силен. В България „схемата“ често е невидимата норма, а човекът, който върви по правилата, изглежда наивен.

И все пак картината не е черно-бяла. Българинът е по-топъл, по-спонтанен, по-готов да помогне лично и веднага, да отвори дома си, да събере пари за непознат, да се хване да ремонтира с приятели нечия къща. Немецът може да изглежда по-студен, но когато поеме ангажимент, го изпълнява. Там, където ние често се хвърляме да помагаме емоционално, но и бързо се изтощаваме и отказваме, германецът ще остава по-дълго в играта – прямо, методично, скучно, но ефективно.

Демографската картина също поставя двата народа в сходна, но различно оцветена ситуация. И Германия, и България хората застаряват, раждаемостта е ниска, натискът върху социалните системи расте. Разликата е, че Германия има ресурс да привлича и интегрира милиони мигранти, докато България губи свои хора навън и не е особено привлекателна за нови. В Берлин въпросът е как да се интегрира многообразието, без да се разпадне общият ред. В София въпросът е кой ще остане да поддържа основите – пътища, болници, училища, армии от самотни възрастни хора. И тук сравнението не е в наша полза, но ни дава рамка да мислим: не е достатъчно да копираме социални модели, ако нямаме доверие и икономика, които да ги издържат.

Какво тогава българинът реално може да вземе от Германия, ако все пак искаме да се развиваме, а не да се въртим в един и същ кръг? На първо място – сериозното отношение към правилата. Не абстрактната „дисциплина“, а разбирането, че законът не е препоръка, а общ договор. Че дребното нарушение не е хитрост, а тухла в стената, която после пада върху всички. На второ място – дългия хоризонт. Вместо да правим павета за една зима и да строим блокове, които след 20 години ще падат, можем да решим, че е по-добре нещо да струва повече и да се прави по-бавно, но да не се срамуваме от него след десетилетия. Това изисква и уважение към майсторството – към инженера, учителя, лекаря, програмиста, който не „минава тънко“, а си върши работата добре, тихо и последователно.

От своя страна германецът има какво да вземе от нас, ако иска да остане жив в един все по-турбулентен свят. Нашата способност да импровизираме под натиск, да решаваме проблеми, когато системите са блокирали, не е за подценяване. Човешката топлота, склонността да приютим, да се съберем на маса и да „измислим нещо“, е противоотрова срещу студения индивидуализъм и самотата. Скептицизмът ни към авторитети, докато не бъде канализиран, разяжда държавата, но в правилна рамка може да бъде здравословно недоверие към всяка власт, която се опитва да си присвои повече, отколкото ѝ се полага.

Важно е да го кажем ясно: целта не е да станем „малка Германия“. Историята ни е друга, географията ни е друга, травмите и талантите са други. Целта е да станем по-зрели българи. Народ, който не живее в постоянна война със собствената си държава, не се гордее с хитруването за сметка на другия и не бърка свободата с анархия. Народ, който взима от германеца отношението към институциите, договорите и дългия план, без да убива своята способност да се смее, да измисля, да се сплотява в труден момент.

В този смисъл разговорът „българинът и Германия“ не е упражнение по комплекси, а карта за действие. Къде сме слаби, къде сме силни, какво ни пречи, какво ни дърпа напред. Ако успеем да превърнем тези наблюдения в конкретни избори – в начина, по който възпитаваме децата си, строим фирмите си, гласуваме и изискваме – тогава разликата между нас и немците няма да е повод за срам, а ресурс. Те ще имат какво да вземат от нас, ние – от тях, а Европа може да бъде не просто география, а общ дом, в който и българинът, и германецът са си на мястото.

„Европеецът“ не е едно лице. Има германски европеец, испански европеец, естонски европеец, гръцки европеец – всички са част от общ проект, но идват от различни истории, имат различни навици и различна скорост на промяна. Затова преди да започнем сравненията, ни трябва карта.

Тази статия е нашият „пътеводител по народите“ – очертаване на обхвата, логиката и подредбата на анализа.

1. Какво имаме предвид под „Европа“ в този проект

Първо трябва да уточним територията. Европа може да означава географски континент, Европейски съюз, „Западна цивилизация“ или просто някаква мъглява посока „натам“.

В този проект „Българинът и Европа“ ще работим в няколко концентрични кръга:

• Ядро – Европейският съюз (27 държави)
  Това е нашият общ политически дом – правила, пазар, институции, съд. Там вземаме най-много решения и оттам идват най-много рамки, в които живеем.
• Близък кръг – Обединеното кралство, Швейцария, Норвегия
  Това са държави извън ЕС, но с огромно икономическо, културно и институционално влияние. Модели, които често даваме за пример – и за добро, и за лошо.
• Регионален кръг – Балкани и Централна/Източна Европа извън ЕС
  Сърбия, Северна Македония, Босна и Херцеговина, Албания, Косово, Молдова, Украйна – държави, които не са в ЕС или са в процес на сближаване, но исторически и психически са ни много близки.

По-широки играчи като Русия и Турция имат огромно историческо влияние върху нас, но основният фокус тук е „европейският дом“, в който доброволно сме избрали да живеем. За тях ще са нужни отделни карти.

2. Защо подреждаме народите по население

Един от начините да се ориентираме в Европа е да погледнем къде тежи демографският център.

Данните за населението на ЕС към 1 януари 2025 показват около 450 милиона души в 27-те държави. В първите пет по население – Германия, Франция, Италия, Испания и Полша – живее почти половината от хората в Съюза. България е около 6,4 милиона души, или приблизително 1,4 % от населението на ЕС. Wikipedia+1

Това не е просто статистика – мащабът влияе върху:

• тежестта в европейските решения;
• самочувствието и амбицията на дадена нация;
• усещането за „можем ли да сменим посоката на Европа или само да се возим“.

Затова ще използваме населението като първи критерий за подредба:
ще започнем от най-големите и ще слизаме надолу към по-малките.

Това не е класация „кой е по-важен като човек“, а просто начин да покрием първо онези модели, които влияят най-много на общата посока.

3. Нашите критерии: как решаваме с кого и как да сравняваме

За да не се превърне всичко в сбор от стереотипи („немецът е организиран, италианецът е шумен“), ни трябва ясна рамка. Във всяка национална статия ще гледаме през няколко постоянни лупи:

1. Мащаб и тежест
   – население, икономика, позиция в ЕС;
   – „колко голям е корабът“ и колко стабилен е.
2. Историческо ядро
   – кои са големите травми и върхове;
   – империи, разпад, войни, диктатури, преходи;
   – как историята обяснява днешните навици.
3. Институционен модел
   – доверие или недоверие към държавата;
   – работи ли правовата държава, как се наказва злоупотребата;
   – доколко правилата важат за всички.
4. Икономическа логика на страната
   – с какво печели хляба си нацията – индустрия, услуги, финанси, технологии, суровини;
   – как се гледа на предприемача, на работника, на чиновника.
5. Народопсихология и култура
   – отношение към труда, закона, собствеността;
   – времеви хоризонт – мислене в дни, години или поколения;
   – отношение към „нашите“ и „чуждите“, към различните, към конфликта.
6. Демография и бъдеще
   – застаряване, миграция, раждаемост;
   – усещане за „има ли бъдеще тук, или спасението е навън“.
7. Какво можем да си дадем взаимно
   – какво би било здравословно българинът да вземе от тази нация;
   – какво би било добре условният германец, италианец или швед да вземе от българина.

Това са осите, по които ще въртим картата. Така профилите ще са съпоставими, а не сбор от анекдоти.

4. Групите народи: как структурирахме картата

Вместо да списваме просто 27 държави, плюс още няколко, има смисъл да ги групираме по „роля“ и контекст. Това не отменя индивидуалните профили, но помага да мислим по-структурирано.

4.1. Големите двигатели на ЕС

Това са държавите, които носят най-голяма демографска и икономическа тежест:

• Германия – най-многолюдната в ЕС, индустриално ядро и машината зад много общи решения.
• Франция – силна държава с имперско наследство, ядрен арсенал и особено усещане за собствена мисия.
• Италия – икономическа сила с вътрешни регионални различия и сложна политическа динамика.
• Испания – голяма държава с травма от диктатурата и интересен път към демократичен консенсус.
• Полша – бързо израснал източноевропейски играч с вече сериозна тежест в ЕС.

С тези пет ще започнем – тук българинът вижда „големия европеец“, който често му „пише домашното“.

4.2. Централноевропейският коридор

Тук са държавите, които от социализма насам минаха през сходни преходи, но често с по-добри институционални резултати:

• Румъния – най-близкото огледало, и по размер, и по съдба.
• Чехия, Словакия, Унгария, Словения – бивши соц-държави с по-различен тип елит, индустрия и културни рефлекси.
• Австрия – малка, богата, с история на империя и днешна роля на стабилен център.

Тук сравненията ще са най-болезнени и най-полезни – защото „нямаме оправдание, че те са на друга планета“.

4.3. Северният клуб

В северните държави често виждаме онова, което ни липсва най-много:

• Швеция, Дания, Финландия – високо доверие, силни институции, ниска корупция, стабилни системи за образование и социална защита.
• Нидерландия – малка, богата, с висока продуктивност и култура на договаряне.
• Естония и другите балтийски държави – дигитална държава, бързи реформи, излизане от съветската сянка по различен начин от нашия.

Тук ще питаме: как се изгражда доверие, което да не се разпадне при първия скандал?

4.4. Южният клуб

Южна Европа често е сочена като „по-близка до нас“ по темперамент:

• Италия, Испания, Португалия, Гърция – повече емоция, силни семейни връзки, по-голяма толерантност към сиви зони, но и устойчивост в кризи.

Тук ще ни интересува как тези общества балансират между топлота и дисциплина, между местни мрежи и общи правила.

4.5. Малките лаборатории

Има малки държави, които са като живи експериментални площадки:

• Ирландия – от бедна периферия до технологичен хъб.
• Люксембург, Малта, Кипър – малки, но със специфични икономически модели.
• Словения, Литва, Латвия – малки, но амбициозни, с интересни решения в образование и управление.

От тях можем да учим как се прави политика „в човешки мащаб“, без да се разпадне държавата.

4.6. Регионалното огледало

Накрая идват нашите съседи, с които споделяме най-много сълзи и ракии:

• Балканите извън ЕС – Сърбия, Северна Македония, Босна и Херцеговина, Албания, Косово;
• Близки източни партньори – например Молдова, Украйна.

С тях сравненията са важни не само за да видим „къде сме“, а и за да разберем какво можем да правим заедно – като регион, който не иска повече да бъде само „барутен погреб“.

5. Как ще изглежда един „профил на нация“

За да не се разхождаме хаотично от тема в тема, всеки национален профил в поредицата ще следва сходна логика. Условно:

1. Кратка визитка – население, градове, няколко числа, които осмислят мащаба.
2. Историческо ДНК – 3–5 ключови събития или епохи, които са оформяли характера на нацията.
3. Институционен портрет – как работи държавата, как се възприема законът, какво се случва, когато някой прекрачи линията.
4. Икономически модел и труд – от какво живее страната, как гледа на труда, предприемачеството и риска.
5. Народопсихологически навици – как се говори, как се караме, как се помиряваме, как гледаме на „нашите“ и „чуждите“.
6. Демографска посока – намалява ли населението, какво става с младите, къде отиват емигрантите.
7. Какво можем да вземем и какво можем да дадем – две огледала:
   • „Какво би било полезно българинът да копира от този народ?“
   • „Какво би било полезно този народ да вземе от българина – ако иска да остане жив, топъл и човешки?“

Това ще превърне всяка статия от поредицата в нещо като психопортрет + технически доклад + план за обмяна на качества.

6. Какво означава тази карта за българина

Тази карта не е конкурс „Мис Европа“, не е и списък „кой е по-напреднал“. Тя е работен инструмент за българина, който иска да стане по-добър европеец, без да престане да бъде българин.

• Когато гледаме към Германия, Франция, Италия, Испания, Полша, ще търсим не само „силния ученик“, а и местата, където те се провалят – и където нашият по-гъвкав, импровизиращ характер е предимство.
• Когато гледаме към Северния клуб, ще се опитаме да разберем как се строи доверие, което не е наивно, а институционално подсигурено.
• Когато гледаме към Юга и Балканите, ще търсим начин да запазим топлотата и способността да оцеляваме в хаос, но да я вържем с по-добър ред.

Ако мислим в хоризонт не на 4-годишен мандат, а на 50, 100, 300 години, тази поредица не е просто любопитно четиво. Тя е упражнение по цивилизационен избор: от кого искаме да се учим, какво сме готови да оставим назад и какво задължително искаме да запазим.

В следващите статии ще вървим по картата – от най-големите към по-малките, от центъра към периферията. Българинът няма да изчезне в тази карта. Точно обратното – ако си свършим работата добре, той ще се появи по-ясно: не като жертва и не като комплексиран ученик, а като народ, който знае къде иска да стигне и с кого да се учи пътем.

Този текст е опит за такава честна рамка. Не за да поставим окончателна диагноза „такъв е българинът и точка“, а за да опишем силите, които са го моделирали, навиците, които продължават да действат, и противоречията, в които живеем. Оттам нататък може да се говори за промяна. Без описание няма посока – има само мъгла, в която ту се гордеем, ту се срамуваме, но рядко правим нещо.

Историята като скелет на днешния характер

Нито един човек и нито един народ не започва „на чисто“. Българинът, такъв какъвто го виждаме днес, стои върху няколко мощни исторически слоя, които продължават да определят нагласите и реакциите му – дори когато не ги съзнаваме.

Дългият османски период оставя дълбок отпечатък: живот в чужда власт, оцеляване в система, в която формалните правила не са „наши“. За да оцелееш, разчиташ на семейство, род, мрежа от познати, на негласни договорки и на умението да „се оправиш“. Публичното и официалното често са чужди и враждебни – истинският живот се случва зад кулисите.

Възраждането и борбата за независимост добавят друг пласт – мечтата за своя държава, за училище, за книга, за национално достойнство. Тук се ражда идеалът за знанието, за учителя, за училището като път нагоре. В същото време в този период националната идентичност се изгражда в опозиция – срещу империя, срещу заплаха, срещу изтриване.

Двайсети век преминава през войни, национални катастрофи, смяна на режими, бързи завои в идеологиите. Националният разказ се къса и залепя отново няколко пъти. Надеждите за „наваксване“ и „вдигане“ се смесват с усещане за несправедливост и пропуснати шансове.

Комунизмът добавя трети масивен блок: държава, която е навсякъде и никъде. От една страна, тя обещава сигурност, работа, образование, здравеопазване. От друга – изисква лоялност, мълчание и приспособяване към двоен морал. Едно се говори на публично място, друго – на масата вкъщи. Официалната истина и личната истина рядко съвпадат. Така се ражда навикът да се живее „между редовете“, да се лавира, да се оцелява, без да се вярва дълбоко в институциите.

Преходът след 1989 г. избухва като взрив в тази конструкция. Рязка смяна на икономическия модел, бедност, хиперинфлация, разпад на старите гаранции. Появява се нова класа забогатели хора, често без ясно усещане за справедливост в процеса. За голяма част от обществото остава впечатлението, че „някои се уредиха“, а за останалите – да се оправят както могат. Така се затвърждава цинизмът към властта, чувството за несправедлив старт и убеждението, че правилата се пишат за едни, а се изпълняват от други.

Всичко това не е просто история в учебник. То е жив фон, който определя реакциите ни днес – от това как гледаме на чиновник и полицай, до това дали вярваме, че утре може да бъде по-различно от вчера.

В какво вярва българинът, дори да не си го признава

Когато говорим за „народопсихология“, лесно изпадаме в разкази за „ген“ и „кръв“, но всъщност говорим за ценности, навици и очаквания, които се предават през семейство, училище, медии и институции.

Едно от най-силните полета е доверието. Българинът традиционно има ниско общо доверие към непознати и към институциите, но сравнително високо доверие към „своите“ – семейство, близки приятели, тесен кръг. Спонтанно ще помогне на човек в беда, ако го усеща като „един от нас“, но трудно ще повярва, че абстрактни структури като държава, съд или парламент работят в негов интерес.

Отношението към властта често е смес от страх, подозрение и надежда за защита от „наш човек вътре“. Властта не се възприема като нещо, което произтича органично от гражданите, а като отделен свят, в който някой или „ще се сети за нас“, или няма. Оттук идва и склонността към лични връзки – вместо да вярваме в безлични процедури, търсим човека, който „може да оправи нещата“.

Правилата рядко се виждат като обща рамка за всички. По-скоро като препятствие, което умният човек трябва да заобиколи. „Който спазва правилата, е балък“ – този тип нагласи не са просто шега, а симптом. Те блокират развитието на предвидима среда, в която е изгодно да правиш нещата честно.

По отношение на индивидуализъм и колективизъм българинът живее в парадокс. В семейството и малките групи сме силно колективистични – „нашите“ се пазят и подкрепят. На ниво общество обаче чувството за общност е слабо. Държавата е „те“, не „ние“. Оттук идва и ниската готовност да се жертва личен комфорт в името на общото, когато става дума за нещо отвъд тесния кръг.

Хоризонтът на мислене често е кратък. Дългосрочни планове се правят в тесен мащаб – за децата, за дома, за личното оцеляване. Когато говорим за 20–30 години напред на ниво държава, обществото лесно изпада в скептицизъм. Това не е природен недостатък, а естествена реакция на хора, които са преживели няколко внезапни исторически завоя и са виждали как плановете се сриват за една нощ.

Българинът в ежедневието: малките сцени като голям разказ

Най-добре българинът се вижда не в големите речи, а в дребните сцени от всекидневието. Там, където човек е такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто трябва да бъде по книга.

Начинът, по който караме по пътя, показва уважението ни към правилата и другите. За мнозина знакът е препоръка, не задължение. Рискът се поема леко, но когато последствията дойдат, виновен е някой друг – държавата, пътят, съдбата.

Опашката в магазина или институцията е друга сцена. Българинът може да бъде изключително търпелив, когато има чувство, че „няма накъде“, но също така и силно раздразнителен, ако някой се опита „да мине метър“. Интересното е, че мнозина не виждат противоречие между това сами да търсят начини за пререждане в други ситуации.

Отношението към работа често е двусмислено. От една страна, имаме традиция на сериозен труд, на хора, които работят много, за да оцелеят. От друга страна, върви и паралелен разказ за „шуробаджанащина“, за „чалга-модела“ на успеха, при който парите идват от връзки и схеми, а не от компетентност и усилия. Това убива мотивацията на онези, които искат да играят по правилата.

Семейството е и убежище, и капан. Българинът инвестира много в децата си – образованието е почти национална обсесия, често като лична стратегия за бягство от несигурността. В същото време институциите – училище, здравеопазване, съд – не се възприемат като нещо, което си струва да се ремонтира отвътре. По-скоро – да се заобикаля.

Емиграцията вече не е изключение, а нормален житейски план. За огромна част от хората идеята „ще замина, ще поработя, ще се върна или няма да се върна“ е напълно естествена. Това е и сила, и слабост: от една страна, българинът се интегрира успешно в чужди общества, учи, издига се. От друга – системата губи хора и често не прави нищо, за да ги задържи или върне.

Светлата страна: ресурсите, които подценяваме

Ако спрем дотук, рискуваме да опишем българина само като набор от дефекти. Това би било несправедливо и неточно. В същите условия, които раждат цинизъм и недоверие, се оформят и качества, които са реален ресурс.

Адаптивността е едно от тях. Българинът е свикнал да се справя в криза, да намира решения в недоимък, да импровизира, когато системата не работи. Това често изглежда като хаос, но зад него стои умение за бърза ориентация и находчивост. В стабилна рамка това качество може да се превърне в двигател на предприемачество и иновации.

Изобретателността и импровизацията – онова, което понякога наричаме „побългаряване“ – могат да бъдат разрушителни, когато се прилагат срещу всякакви правила. Но когато се насочат към решаване на реални проблеми, те са сила. Част от успехите на българи в чужбина идват именно от тази комбинация – добра система плюс нашата способност да мислим „извън рамката“.

Човешката топлота и готовност за помощ в малкия кръг също са ресурс. В ситуации на бедствия, болест или лична трагедия българите често проявяват голяма солидарност. Проблемът е, че тази солидарност рядко се превръща в устойчива култура на взаимопомощ на ниво общност и институции. Но потенциалът е налице.

Българинът умее да учи бързо, когато вижда смисъл. Примерите в определени индустрии показват, че при добра перспектива хората са готови да се квалифицират, да инвестират време, да се адаптират към сложни технологии. Значи проблемът не е в „генетична неспособност“, а в липсата на ясна посока и доверие, че усилието ще си струва.

Тъмната страна: как сами си пречим

Зад много от болките на българското общество стоят не външни врагове, а модели на мислене и поведение, които сами поддържаме.

Цинизмът е един от тях. Убеждението, че „нищо не зависи от мен“, парализира. Когато голям процент хора мислят така, избори, реформи и граждански инициативи се превръщат в спектакъл за малцинство. Тогава инициатива поемат или най-идеалистичните, или най-циничните – а широкото мнозинство стои отвън и коментира.

Завистта и радостта от чуждия провал са друг тих, но силен разрушител. Вместо да гледаме на успешните като на ориентир, по-лесно е да ги подозираме и мразим. Това не значи, че няма злоупотреби и нечестно забогатяване. Но култура, в която всеки успех е автоматично подозрителен, блокира създаването на реални примери за подражание.

Толерирането на двойния стандарт – „нашите може да нарушават правилата, защото са наши“ – подкопава всяка идея за правова държава. Тук цинизмът среща патронажа и създава среда, в която честният човек се чувства глупав, а безскрупулният – умен. Така се затваря порочен кръг.

Бягството в конспирации и митове вместо в анализ е също вид защита. Светът е сложен, процесите са трудни за разбиране, институциите не вдъхват доверие. Тогава лесно приемаме обяснения, които дават ясна картина „кой е виновен“ – някакъв скрит план, заговор, централен сценарий. Това носи психологически комфорт, но отнема от нас отговорността да действаме в реалността.

Българинът и Европа: вътре по документи, често отвън по усещане

Институционално България е част от Европейския съюз и НАТО. Формално сме в „клуба“ на демократичните държави, с общ пазар, свободно движение, общи правила. В ежедневното съзнание обаче често се държим като наблюдатели отвън.

По много параметри вече приличаме на средния европеец – живеем в урбанизирани зони, ползваме същите технологии, пътуваме, учим, работим в различни страни. Българинът, който взима самолет и отива да работи в друга държава, бързо се адаптира към тамошните правила и очаквания. Това показва, че способността да живеем „като европейци“ съществува.

В други сфери обаче разликите са големи. Доверието към институциите и усещането за справедливост са значително по-ниски. Идеята, че правилата важат за всички, а не само за „балъците“, все още не е масова. Това не е само въпрос на „менталитет“, а и на реален опит – когато виждаш как нарушения остават без последици, трудно е да повярваш, че системата работи.

Отвън образът на българина често е смесица от стереотипи – евтина работна ръка, корупция, сива икономика, но и гостоприемство, талантливи хора, силна култура. Част от тези образи имат основание, други са просто мързеливи клишета. Важно е да ги знаем, не за да се оправдаваме или ядосваме, а за да разберем през какво „око“ ни гледат.

В тази поредица за европейските народи идеята не е да доказваме, че „не сме по-лоши от другите“ или че „всички са същите“. Идеята е да видим къде сме различни, къде изоставаме, къде имаме предимства и какво можем да научим. Без комплекси, но и без самозаблуда.

Защо има смисъл да описваме българина

На този фон логичният въпрос е: защо изобщо да правим този профил? Не е ли това поредната интелектуална игра, след която нищо няма да се промени?

Има смисъл по три прости причини.

Първо, без честна диагноза няма лечение. Ако не назовем ясно кои навици ни помагат и кои ни пречат, ще продължим да сменяме лица и партии, без да пипаме дълбоките модели. Профилът не е присъда, а карта.

Второ, профилът е инструмент за сравнение. Когато започнем да гледаме към други европейски народи, ще имаме отправна точка – не просто абстрактно „ние“, а конкретни характеристики. Така сравнението „Българинът и Германия“, „Българинът и Италия“ или „Българинът и Швеция“ няма да бъде празен разговор „те са по-организирани“, а анализ какво точно правят различно и какво реалистично можем да заемем.

Трето, профилът ни помага да мислим дългосрочно. Ако искаме да си представим как изглежда по-добър българин през 2100 или през 2300 година, трябва да тръгнем от това къде сме сега. Не за да се отчаем, а за да можем да кажем: тези черти искаме да запазим, тези да усилваме, тези да трансформираме.

Образът на един по-добър българин

Представата за по-добър българин не е фантазия за „нов човек“, който няма нищо общо с нас. Тя е въпрос на посока. Можем да си я представим така:

Българин, който запазва своята човешка топлота, гъвкавост и умение да се оправя в сложни ситуации, но ги поставя в рамка на доверие и предвидими правила. Човек, който не чака „началника“ и „държавата“, за да започне промяна, но и не презира идеята за общи институции. Българин, който мисли не само за утрешния ден и за децата си, а и за града, в който те ще живеят след 30 години.

Това не се случва за едно поколение. Говорим за хоризонт от 100–300 години – няколко смени на поколения, в които ценностите се пренаписват бавно през училища, медии, институции и лични избори. Но за да тръгнем натам, трябва да сме наясно откъде започваме.

Вместо финал: огледало, в което можеш да влезеш

Този текст не претендира да е окончателен „портрет на българина“. Той е първата рамка на огледалото. Някои ще се разпознаят в описаното, други ще спорят, трети ще отхвърлят всичко. Това е нормално. Важно е да не бягаме от разговора.

В следващите текстове това огледало ще се разшири. Ще погледнем към другите европейски народи, ще описваме техните профили и ще питаме не „кой е по-добър“, а „какво можем да вземем един от друг“. Българинът няма нужда да се разтвори в чужда идентичност, но има нужда да се научи да бъде по-добър европеец – със свое лице, със своя история, но с по-здрава връзка между ценности, поведение и институции.

За да стане това, първата стъпка е да се видим ясно. Да приемем, че не сме нито най-лоши, нито най-добри по природа. Ние сме резултат от история, навици и избори. И от този момент нататък – и от изборите, които ще правим съзнателно.

Обществото беше силно поляризирано. Родителите ни носеха травмата от хиперинфлацията и фалита на банките – спестяванията им изчезнаха за броени месеци. Много от тях вярваха, че „демокрацията ни ограби“, че тя донесе бедност, нестабилност и хаос. За тях рязката промяна след 1989 г. изглеждаше като разрушаване на познатия свят срещу много неясно обещание за нещо по-добро.

Ние, младите, искахме точно това неясно, но по-светло бъдеще. Ходех на протестите на СДС, усещах една почти титанична енергия за промяна. Хората не бяха просто недоволни – те кипяха отвътре, имаше усещане за исторически завой. Виденовата зима беше повече от икономическа криза – тя беше момент, в който държавата изглеждаше разпадната до основи. Хиперинфлацията изяде заплати и спестявания, банките фалираха, магазините пустееха. Когато парите умират, умира и доверието – към институции, към партии, към бъдещето.

На този фон 10 януари 1997 г. се превърна в символ. Щурмът на парламента не беше само буйство на тълпата, а картина на граждани, които обсаждат собствената си държава, защото не я припознават като своя. Парламентът изглеждаше като крепост, която трябва да падне, за да може страната да поеме в друга посока. Това беше „дъното“, от което тръгна първият голям вектор на промяна.

Под натиска на улицата правителството падна, дойде служебен кабинет, а след него – политическо решение, което буквално преначерта икономическата рамка: въвеждането на валутния борд. Това беше доброволно слагане на усмирителна риза върху собствената държавна финансова политика. Повече не можеш да печаташ пари, когато ти хрумне. Левът беше фиксиран към стабилна валута, а политиците загубиха възможността да решават кризите с инфлация.

Решението за валутния борд дойде в пакет с друг голям избор – курс към НАТО и Европейския съюз. Тогава това не беше просто геополитически каприз, а логично продължение на общественото усещане: „искаме да живеем като нормална западна държава“. Така между 1997 и около 2017 г. България следваше ясен 20-годишен вектор: стабилизация → реформи → членство в НАТО → членство в ЕС → консолидиране на новата позиция.

Резултатите не бяха малки. Хиперинфлацията остана в миналото, валутният борд донесе предвидимост за бизнеса и домакинствата. България стана член на НАТО – в нестабилен регион това означаваше сигурност, която предишните поколения дори не са можели да си представят. Влизането в ЕС отвори граници, пазари, университети, работни места. Свободното движение престана да бъде лозунг и стана личен опит на милиони българи – работа в други страни, образование навън, бизнес в общия европейски пазар.

И все пак този 20-годишен вектор имаше една огромна дупка: правовата държава.

По международните индекси България упорито стои на дъното в ЕС по корупция. Това не е суха статистика, а ежедневен опит: усещане, че силните винаги се разминават, че „има кой да звънне“, че прокуратурата и регулаторите са оръжие, а не арбитър. Имаше години на доклади, механизми за наблюдение, критики и препоръки, но въпреки това по високите етажи на властта почти не се стигна до реална, видима отговорност.

Така се получи парадокс: успяхме там, където имаше външен арбитър и ясна цел – да влезем в НАТО и ЕС, да стабилизираме валутата, да хармонизираме законодателство. Провалихме се там, където никой отвън не може да свърши работата вместо нас – в изграждането на независима съдебна система, в реалната борба с корупцията, в разделението на властите. Сменихме геополитическия адрес, но не ремонтирахме докрай инсталацията във вътрешността на къщата.

Втората голяма протестна вълна – тази, която започна около 2020 г. и се вълнува до днес – стъпва върху точно този пропуск. Протестите срещу корупцията и срещу фигурата на главния прокурор изведоха на преден план едно ново ядро от искания. Те вече не са „да сменим курса“ или „да падне едно конкретно правителство“, а „да сменим модела“. Хората излязоха не само заради едно име, а заради усещането, че обвинението е подчинено на политически и икономически интереси и че без реформа в прокуратурата всяка смяна на властта е временна козметика.

След това влязохме в период на хронична политическа нестабилност. Поредицата от избори, кратки парламенти и нестабилни коалиции не беше случайност. Всеки опит да се пипнат дълбоките структури – съдебната система, антикорупционните органи, регулаторите – водеше до кризи, разпадане на мнозинства, странни съюзи и блокаж. В много отношения политическата система се оказа заложник на модела, който уж трябваше да реформира.

Най-новата вълна от протести избухна на фона на дебати за бюджета, данъци, осигуровки и подготовката за въвеждане на еврото. На пръв поглед темите изглеждат различни – „данъчен грабеж“, „лев срещу евро“, „държавата ни бърка в джоба“. Но под тях прозира едно и също старо недоверие: страх, че каквото и да се събере като ресурс, ще бъде източено през корупция; убеждение, че държавата не е неутрален администратор, а хранилка за определени кръгове.

Тук се вижда и голямата разлика между 1997 г. и днес. Тогава изходното състояние беше икономическо дъно – безконтролна инфлация, фалирали банки, празни магазини. Днес имаме макро-стабилност, валутен борд, предвидим курс към еврото. Но плащаме с друго: десетилетия емиграция, силно неравенство, чувство за липса на справедливост и за безнаказаност на силните.

Различен е и образът на „врага“. През 1997 г. той имаше конкретно лице и адрес – едно правителство и една партия, чиято политика доведе до катастрофа. Можеше да излезеш на площада с ясното усещане, че искаш „това правителство да си ходи“ и „тази политика да спре“. Днес врагът е по-размит, но по-дълбок – не е една партия или едно правителство, а цял модел на пленена държава: симбиоза между олигарси, зависима прокуратура, контролирани медии и партийно-послушни регулатори.

Различни са и исканията. Тогава те бяха сравнително конкретни: оставка, нови избори, стабилизация, курс към Запада. Днес на плакатите пише „Правосъдие“, „Справедливост“, „Реформа“, „Край на корупцията“. Това са по-абстрактни, институционално сложни цели, които не се постигат с едно изборно мнозинство и едно служебно правителство, а с години последователни политики.

И външната среда вече не е същата. В края на 90-те имахме ясни външни „маяци“ – МВФ, Световна банка, НАТО, ЕС. Ако правиш реформи, има награда: стабилизационна програма, покана за членство, достъп до фондове. Днес вече сме вътре. Има критики, има механизми за наблюдение, има политически натиск, но няма нова „магическа награда“, която да мобилизира допълнително обществото. Никой отвън не може да дойде и да ни смени главния прокурор или да ни избере други регулатори.

В този контекст фразата „правова държава“ трябва да слезе от лозунг на земята. В българския контекст тя означава много конкретни неща. Означава прокуратура, която може да разследва и главния прокурор, а не само да го аплодира. Означава съд, който не се страхува от политически и бизнес натиск и чиито решения са проследими и мотивирани. Означава антикорупционни органи, които не се събуждат само за дребни чиновници, а стигат и до големите играчи – с дела, конфискация и присъди. Означава регулатори, чиито решения не се диктуват по телефона.

Ако през 1997 г. валутният борд беше твърдата котва, която забрани на политиците да печатат инфлация, днес имаме нужда от институционални котви – конституционни гаранции за разделението на властите, ясни правила за назначаване и контрол върху главния прокурор, устойчиви процедури за регулаторите. Новият 20-годишен вектор не може да бъде борд на лева, той трябва да бъде борд на правилата.

От първия 20-годишен цикъл научихме няколко болезнени урока. Първо – външен вектор не стига. Можеш да си в НАТО и ЕС и въпреки това да търпиш дълбока вътрешна несправедливост. Второ – изборите сменят правителства, но не непременно модела. Ако институциите отвътре са пленени, урната сама по себе си не е достатъчна. Трето – протестът е необходим, но не е достатъчен. Той е искра, а не отоплителна инсталация. Без дълга и досадна последваща работа – от граждански организации, адвокатски общности, независими медии и професионални гилдии – моделът се адаптира и оцелява.

Когато погледнем напред, можем да си представим поне три сценария за следващите 20 години. В позитивния сценарий днешната енергия се превръща в последователни реформи. Конституционните промени не са фасада, а водят до реална независимост на съдебната власт. Антикорупционните органи започват да показват резултати по високите етажи. Политическата култура се променя дотолкова, че тежък корупционен скандал неизбежно води до оставки и избори, без да чакаме улицата да се напълни. В такъв сценарий ще говорим за 2020–2025 г. като за началото на „правовия преход“, както говорим за 1997 г. като за начало на геополитическия.

В инерционния сценарий продължаваме да кретаме „на половин наем“. Протестите избухват периодично, събарят правителства, но не променят дълбоките структури. Реформите са половинчати, размиват се в коалиционни сделки, а младите и способните хора продължават да си тръгват. Държавата не се срутва, но и не израства – съществува като евтина периферия на Европа, с хронично недоверие към институциите.

В негативния сценарий от хроничната нестабилност и скандали хората се уморяват от самата идея за демокрация. Появява се изкушението на „силната ръка“ – някой, който обещава ред, стабилност и „да ги вкара всички в затвора“, но срещу цената на по-малко права, по-малко свобода, по-малко контрол от обществото. В този вариант рискуваме не само да не постигнем правова държава, но и да загубим част от демокрацията, която извоювахме през 90-те.

Тук ролята на гражданина излиза от рамката на еднократния протест. Демокрацията не е само да гласуваш веднъж на четири години, нито да излезеш веднъж на улицата. Тя е да следиш какво се случва в общината ти, да участваш в публични обсъждания, да подкрепяш независими медии, да членуваш в професионални и граждански организации, да задаваш неудобни въпроси.

Ключово е и отношението към „малката корупция“ – рушвета в болницата, връзките за детска градина, „услугата“ от познат в администрацията. Голямата корупция се храни от тези ежедневни малки компромиси. Ако приемаме тях за нормални, нямаме моралното право да се чудим защо големите схеми процъфтяват.

Без свободни и независими медии няма кой да осветява схемите, няма кой да свърже точките, няма кой да държи прожектора върху властта. Подкрепата за такива медии не е нито лукс, нито хоби – тя е част от инфраструктурата на правовата държава, както пътищата са част от инфраструктурата на икономиката.

Гражданското образование също е решаващо. Ако следващите поколения не знаят как работят институциите, какви са правата им и как се защитават, всеки нов протестен цикъл ще започва от същото място – с много емоция и малко разбиране.

И тук се връщам към личната нишка. Тогава, през 1997 г., бях млад и наивен, исках промяна към по-светло бъдеще, но нямах дълбоко обяснение защо се случва всичко и накъде точно вървим. Днес стоя на протест с много повече житейски опит. Знам какво означава да живееш в ЕС, да работиш в международна среда, да виждаш как работят институциите в държави с по-високо доверие. Видял съм и как корупцията и беззаконието бавно изяждат отвътре всички тези постижения.

Снощи, на протеста, за първи път от онези години насам усетих същата силна, почти физическа енергия за промяна. Но този път тя не беше насочена към смяна на флаг над институциите, а към смяна на морала вътре в тях. Младите около мен не протестираха за „повече пари“, а за по-чиста държава – без мафия, без „прасета“ и „тикви“, без фолклорни герои на безнаказаността.

1997 година зададе геополитически вектор – към НАТО, ЕС и стабилна валута. Възможно е днешните протести да задават нов вектор – към правова държава и истински работещи институции. Въпросът, на който само ние можем да отговорим, е прост и тежък: ще ни стигнат ли още 20 години гражданска енергия, за да довършим прехода отвътре, а не само навън – и да направим така, че държавата ни най-накрая да работи по закон, а не по телефон.

Истината е проста и неприятна: държавата не е „те“. Държавата сме „ние“.
Тя е сумата от нашите избори, бездействие, дребни сделки, страхове, компромиси и усилия. Тя е начина, по който гласуваме – или не гласуваме. Начина, по който спазваме закона – или го заобикаляме. Начина, по който възпитаваме децата си да мислят за „своето“ и „общото“.

Държавата не е абстракция, а жив организъм. И както тялото ти се променя от това какво ядеш и как се движиш, така и държавата се променя от това какво допускаш, какво поощряваш и за какво мълчиш.

Ако ти не се занимаваш с обществото, някой друг ще се заеме с него – и с теб. Това е червената нишка на този пътеводител.

Това не е учебник по политология. Това е наръчник за действие за човек, който иска да бъде адекватен на своето време – политически, икономически, социално, медийно. Човек, който иска да живее в отворено общество, а не да се събуди в затворено, без да е усетил кога се е случило.

Гражданин или поданик

В основата на всичко стои един вътрешен избор, който рядко формулираме, но живеем всеки ден: ще бъда ли гражданин или поданик?

Поданикът мисли на дребно и вертикално. Някой „горе“ трябва да оправи климата, цените, корупцията, училището, здравната система. Неговата задача е да оцелява между правилата, да се шмугва в пролуки, да си „урежда“ нещата. Той няма навик да следи, да пита, да изисква, да наказва с гласа си, с портфейла си, с действията си. Вътрешно живее в чужда държава, в чужд свят, в който нещата се случват „отгоре“.

Гражданинът мисли хоризонтално. Той знае, че е част от суверена – от общността, която дава легитимност на властта. Знае как работят институциите и ги ползва, вместо да ги ругае отдалеч. Гласува не като спорт, а като инструмент. Пише, пита, подава сигнали, организира се с други хора, поема своя дял от отговорността.

Поданикът чака, гражданинът действа. Поданикът се страхува, гражданинът се учи да настоява.

Пътеводителят, за който говорим, има една основна цел – да помогне на човек, който дълго е живял като поданик, да изгради в себе си навиците и уменията на гражданин.

Отворено и затворено общество

Над личния избор стои един още по-голям въпрос: в какво общество искаме да живеем – отворено или затворено?

Философи като Анри Бергсон и Карл Попър въвеждат тези понятия, за да опишат два различни начина, по които една общност може да бъде организирана.

Отвореното общество допуска съмнение, критика и промяна. В него властта може да бъде сменяна по мирен път, а опозицията не е враг, който трябва да бъде унищожен, а необходим коректив. Има разделение на властите – парламент, правителство, съд не са един и същ клуб. Има свободни медии, които не са само рупори, а кучета-пазачи. Има защита на малцинствата, защото мнозинството утре може да се окаже в тяхно положение.

Затвореното общество се крепи на култ – към вожд, партия, идеология, нация, религия. Властта говори с език на догма, не на аргумент. Критикът е предател, въпросите са подозрителни, инакомислието е заплаха. Законът е гъвкав инструмент в ръцете на силните, а не рамка за всички. Наблюдението, страхът и репресията са ежедневен фон, не изключение.

Няма „чиста“ форма – нито идеално отворено, нито абсолютно затворено общество. Всяка държава се движи по линия между тези два полюса. Важното е да виждаме посоката.

Всекидневните избори на милиони хора – какво приемат за нормално, на какво се възмущават, в какво участват, зад кого застават – движат стрелката. Една пропусната лъжа в ефир, едно преглътнато унижение в институция, един „айде, то така се прави“ – всичко това бута обществото леко към затворено. Една зададена въпросителна, една подадена жалба, едно „това не е нормално“ – връщат стрелката обратно.

Отворено общество не се получава от една конституция. То се изгражда от критична маса граждани, които живеят като граждани, а не като поданици.

Как гражданската позиция чертае държавата

„Добре, но как точно моята гражданска позиция определя в каква държава живея?“

Отговорът минава през три нива: разбиране, участие и маса.

Първо идва разбирането. Политическата грамотност не е за политолози. Тя е способност да знаеш кой за какво отговаря; как се приема закон; какво може кметът, какво може министърът, какво може премиерът, какво може съдът; какво означава бюджет, кое е местен данък и кое – държавен; къде се решава дали ще има детска градина на квартала и кой носи отговорност, ако няма.

После идва участието. Гражданската ангажираност означава да превърнеш знанията в действие: да гласуваш всеки път, не когато „ти хареса кандидатът“; да отидеш на обществено обсъждане, защото става дума за твоя квартал; да влезеш в родителски съвет; да подкрепиш смислена кауза; да излезеш на протест, когато червената линия е премината; да пишеш имейли и сигнали, вместо само статуси.

Накрая идва масата. Единичната постъпка не променя държава. Но когато достатъчно хора се държат по този начин, започва да се случва нещо много конкретно: корупцията става по-скъпа и рискова; некадърните политици по-често падат, компетентните по-често оцеляват; медиите разбират, че не могат да живеят само от пропаганда, защото губят доверие; институциите стават по-малко токсични, защото в тях влизат хора, които вярват, че правилата имат значение.

Познатата верига „моята безучастност → свободно поле за мафията → лоши институции → лош живот за мен и децата ми“ може да бъде обърната.
„Моята ангажираност → по-трудна корупция → по-добри институции → по-предвидим живот за мен и децата ми.“

Гражданската позиция не е статус. Тя е начин да си подредиш знанията, навиците и реакциите, така че в сумата си да бутат обществото към отворено, а не към затворено.

Историческа памет вместо евтина носталгия

Първата ос на адекватността е историческата грамотност. Без нея човек остава лесна жертва на лозунги от типа „едно време беше по-добре“ или „така го правят всички“.

Историческата грамотност не означава да знаеш датите на войните и имената на владетелите. Тя означава да разбираш как работят империи, тоталитарни режими и демокрации; защо комунизмът и фашизмът са близки братовчеди по методи, независимо от различния цвят; какво означава либерална демокрация и защо тя е крехка, а не даденост.

В българския контекст това означава да осъзнаем, че живеем в посткомунистическо общество, на периферията на ЕС и НАТО. Значи носим в костите си травми от диктатура и преход, в който институциите се учат да бъдат демократични, а не само да изглеждат такива. Носталгията по „сигурността“ на миналото често забравя цената – цензура, страх, лагери, забрани, затворени граници.

Човек, който има историческа рамка, е по-труден за манипулация. Той разпознава как старите авторитарни рефлекси се опитват да се върнат с нов език. Познава симптомите на затвореното общество, когато ги види на площада, в парламента или в собствения новинарски поток.

Да разбираш правилата на играта: политическата грамотност

Втората ос е политическата грамотност. Тя е комплект от знания и умения, които позволяват на един човек да участва ефективно в управлението на страната, дори да не е политик.

Политически грамотният човек знае какво е конституция и защо не е просто „една книжка“. Разбира разделението на властите, понятието „контрол и баланс“. Може да обясни разликата между парламент и правителство, между закон, подзаконов акт и наредба, между местна власт и централна.

Той знае как се правят избори, какво е мажоритарен и пропорционален вот, как се раждат коалиции и защо партиите сменят позициите си. Знае, че зад всяко политическо обещание стои въпросът: „Кой плаща? С какви средства? С какви последствия?“

Политическата грамотност включва и умението да четеш текст – да прегледаш програма на партия, законопроект, стратегия. Да си зададеш базови въпроси: Каква е целта? Какво се променя? Кого засяга? Кой печели? Кой губи? Как ще се измери успехът?

Това не е академично упражнение. Това е начин да си върнеш контрол над живота си.

Икономика за хора, не за министри

Третата ос е икономическата грамотност. Не като дисциплина за студенти, а като минимум, без който всеки гражданин остава лесна плячка на популизъм.

Икономическата грамотност означава да разбираш какво е инфлация и защо печатането на пари не решава проблеми, а ги отлага с по-висока цена. Какво е държавен бюджет, откъде идват приходите и къде отиват разходите. Какво е държавен дълг и кога той е разумен инструмент, а кога е опасно опиянение.

Тя включва разпознаване на икономическия популизъм: когато ти обещават повече пари за всички, без да казват откъде ще дойдат; когато говорят само за краткосрочни печалби, а премълчават дългосрочните разходи; когато намекват, че „някой друг“ ще плати.

Човек с базова икономическа грамотност вижда нишката: политическо решение – бюджет – данъци – лихви – заплати – бизнес среда – пенсии. Вижда как един закон, приет някъде в столицата, стига до джоба му след две години под формата на по-скъпи кредити, по-високи цени или затворени компании.

И когато види това, вече не слуша обещанията като зрител, а като участник.

От дивана до действие: гражданската ангажираност

Четвъртата ос е гражданската ангажираност – превръщането на знанието в действие.

Ангажираният човек гласува. Всяка изборна неделя, не когато „му харесва кандидатът“. Не чака идеалната партия, а избира най-приемливия вариант, с ясното съзнание, че идеали няма, а има посоки.

Той участва в обществени обсъждания, когато става дума за неговия квартал, училище, град. Пише становища, подписва петиции, присъства на срещи. Влиза в родителски съвет, в инициативен комитет, в сдружение. Води битки за привидно малки неща – пешеходна пътека, парк, шумен бар пред блока – защото знае, че върху същите институционални механизми се крепят и „големите“ решения.

Гражданската ангажираност започва с малки, конкретни стъпки. Един сигнал до общината за опасен тротоар. Една среща с директор. Един разговор с кметски екип. Една кауза, в която влагаш време, а не само лайк.

Пътеводителят, за който говорим, трябва да показва тези стъпки не абстрактно, а с конкретни примери: как се пише имейл до община; как се подава сигнал; как се организира малка инициатива в квартала; как се говори с институция така, че да те чуят. Наръчник, не есе.

Медийна хигиена в дигитална джунгла

Петата ос е медийната и дигитална грамотност. В епоха, в която всеки носи новинарски поток в джоба си, човек без медийна хигиена е като човек без имунна система.

Днес новините не просто те информират. Алгоритмите решават какво да видиш първо; те се учат от твоите реакции и ти показват още от същото. Така се раждат ехо-камерите – пространства, в които чуваш само хора, които мислят като теб. В тях светът изглежда все по-прост и черно-бял, а „другите“ – все по-чужди и заплашителни.

Фалшивите новини, пропагандата и конспирациите имат своите модели. Те често играят с емоции – гняв, страх, възмущение. Обещават тайно знание. Дават лесни обяснения за сложни процеси. Винаги сочат някого, който е виновен за всичко.

Медийната грамотност означава да си изградиш прост протокол: да спреш за миг, да провериш кой стои зад източника, да сравниш с други, да видиш датата, да погледнеш данните, преди да споделиш. Да не превръщаш собствения си профил в мегафон на нечия лъжа.

В пътеводителя това може да бъде преведено в конкретни упражнения: как да анализираш едно „вирусно“ съдържание; как да подбереш свой „информационен режим“ – няколко надеждни източника, които следиш, вместо да живееш в хаотичен поток.

Да живееш с различните, без да водиш гражданска война

Шестата ос са социалните и културни умения за живот в плуралистично общество.

Отвореното общество означава, че до теб ще живеят хора, които мислят, вярват, гласуват и обичат по различен начин. Те няма да изчезнат, ако ги обидиш във Facebook. Няма да се променят, ако крещиш по тях. И няма да станат „като теб“, ако ги унижиш.

Толерантност не означава безгръбначност. Има граници – реч на омразата, призиви към насилие, откровено разрушителни идеологии. Но между „одобрявам“ и „мразя“ има широка зона на съвместно съществуване: не съм съгласен с теб, но признавам правото ти да съществуваш и да говориш.

Адекватният гражданин умее да спори твърдо, без да превръща спора в гражданска война на масата у дома. Задава въпроси, а не лепи етикети. Чува аргумента, а не само емоцията. Може да каже „тук се разминаваме напълно, но това не ме прави по-добър човек от теб“.

Тези умения не са „меко изкуство“. Те са част от инфраструктурата на отвореното общество. Без тях то се разпада на враждуващи племена, които лесно могат да бъдат манипулирани от всеки, който обещае „ред“.

Лична устойчивост в свят на кризи

Седмата ос е личната устойчивост.

Адекватността към времето не е само въпрос на идеи и позиции. Тя е и способност да издържиш на удари – психологически, икономически, социални.

Психическата устойчивост означава да можеш да понесеш периоди на несигурност, без да изпаднеш в парализа или крайности. Да признаваш страха си, но да не му даваш да управлява решенията ти. Да търсиш смисъл и опора в трудни моменти, вместо само врагове.

Финансовата хигиена е другата страна. Човек без минимален буфер, затънал в лоши кредити, е лесен за манипулация – той е готов да преглътне всякаква сделка, само и само да „му олекне“. Гражданин с разумна финансова дисциплина е по-свободен да казва „не“ и да поема рискове.

Устойчивостта е и адаптивност – умението да учиш нови неща, да смениш професия, да се преквалифицираш, ако светът го изисква. Знанията и уменията, с които си тръгнал от училище, вече не стигат за цял живот. Отвореното общество изисква хора, които могат да се движат с него, а не само да се оплакват, че „всичко се променя“.

Как изглежда един истински пътеводител

Всичко дотук може да остане красиво есе. Но целта е друга – наръчник за действие.

Истинският пътеводител трябва да дава инструменти. В него могат да има кратки чеклисти, с които да провериш себе си: какво знам за институциите; какви са навиците ми за гласуване; как консумирам медии; колко съм финансово уязвим.

Могат да има мини-казуси – реални истории, в които гражданска намеса е променила нещо: квартален парк, училищен проблем, опасно кръстовище. Да се види стъпка по стъпка какво е направено, какво е коствало, какъв е бил резултатът.

Могат да има шаблони – примерни имейли до община, до народен представител, до училищно ръководство. Вместо човек да започва от нулата, да има опора, която да адаптира към своя случай.

И най-важното – план за самообучение. Какви книги, подкасти, медии да следиш; как да си изграждаш информационен режим; как да отделяш време за това да бъдеш гражданин, не само професионалист и потребител.

Личен план за действие: 30, 90, 365 дни

Един пътеводител за адекватния гражданин би бил непълен, ако не завършва с конкретика: какво можеш да направиш в следващите трийсет дни, в следващите три месеца, в следващата година.

Първият месец може да бъде време за подреждане: да разбереш какво всъщност знаеш за държавата си; да огледаш откъде идва информацията ти; да направиш първите малки стъпки – да напишеш един сигнал, да се включиш в една среща, да говориш с детето си за това какво е държава.

Следващите три месеца могат да бъдат време за ангажимент: да се включиш активно в една кауза; да присъстваш поне на едно обществено обсъждане; да проведеш съзнателен разговор с хора, които мислят различно от теб, без да го превърнеш в битка.

Годината може да бъде хоризонт, в който си обещаваш поне една конкретна победа: да видиш реална промяна, в която си участвал – нова пътека, поправен регламент, по-добра организация в училище, по-прозрачен процес в общината. Не като герой, а като част от общност.

Последен акорд: държавата като огледало

В края на този пътеводител, една идея трябва да остане кристално ясна.

Държавата е огледало. Тя връща към нас нашите страхове и нашата смелост, нашето безразличие и нашата ангажираност, нашите сделки и нашите откази. Тя не е някакъв далечен обект, който съществува независимо от нас. Тя е форма, в която се втвърдява поведението на критична маса от хора.

Ако мнозинството живее като поданици, ще получи затворено общество – с всичките му удобни лъжи и унизителни последици. Ако критична маса хора започнат да живеят като граждани, ще имаме шанс за отворено общество – с всичките му трудности, но и с достойнството, което носи.

„Ако ти не се занимаваш с обществото, някой друг ще се занимава с него – и с теб.“

Да бъдеш адекватен на своето време означава да не оставиш този избор на други. Да решиш съзнателно на коя страна на огледалото искаш да застанеш. И да започнеш да действаш оттам.

Вуууш!

Порталът ги стовари насред море от зеленина. Но това не беше гора. Анди се огледа и се почеса по главата. – Банди, къде са ананасовите дървета? Аз мислех, че растат на палми като кокосите!

– О, не, малки приятелю! – разсмя се звънлив глас зад тях. Към тях се приближи усмихната жена с дълга черна коса, сплетена на плитка, и работни дрехи. – Аз съм Хулия. Добре дошли в моята „финка“ – така наричаме фермите тук. И ананасите не растат на дървета. Погледнете надолу!

Анди погледна. Земята беше покрита с редици от остри, бодливи растения, които приличаха на гигантски треви или върхове на алое. И точно в центъра на всяко растение, като бижу, стърчеше по един ананас. – Уау! – възкликна Анди. – Те излизат направо от земята!

Хулия ги поведе между лехите. – Внимавайте с листата, много са остри – предупреди тя. – Виждате ли този ананас? За да стане такъв голям и златист, са нужни почти две години! – Две години за един плод? – очите на Анди се разшириха. – Бип-буп! Това е 17 520 часа! – пресметна бързо Банди.

Хулия кимна. – Точно така. Това е много труд. Първо засаждаме „короната“ – зелената част отгоре. После плевим тревата на ръка, пазим ги от жаркото слънце, понякога дори им слагаме малки шапчици от вестник, за да не изгорят, докато са малки. Всеки ананас тук е отгледан с много любов и търпение. Не е като фабрика, тук природата диктува правилата.

След дългата разходка под жаркото колумбийско слънце, стомасите на пътешествениците започнаха да прикъркват. – Елате, време е за обяд! – покани ги Хулия.

Тя ги заведе в хасиендата си – красива къща с веранда и хамаци. На масата димеше голяма глинена купа. – Това е Ахиако (Ajiaco) – обясни тя. – Традиционна супа с три вида картофи, царевица и билка, наречена гуаска. Анди си хапна сладко и от арепас – царевични питки със сирене, които бяха хрупкави отвън и мекички отвътре.

– И разбира се, десертът! – Хулия донесе голям поднос. Тя разряза един току-що откъснат ананас. Вътрешността му беше наситено жълта, почти оранжева. Когато Анди отхапа, сокът потече по брадичката му. – Ммм! – затвори очи той. – Това е най-сладкото нещо на света! Като мед е! – Затова го наричаме Oro Miel – Златен мед – намигна Хулия.

На тръгване Хулия им подаде една малка ананасова „корона“. – Засади я вкъщи, Анди. И помни – трябва търпение. – Ще го направя! – обеща той.

Банди отвори портала, а Анди стискаше здраво своя бъдещ ананас, знаейки колко много труд се крие зад всеки сладък залък.

В Lachezar's Lab вече разгледахме "Архитектите на разума" – хората, които изковаха логиката на нашата цивилизация. Сега се обръщаме към "Архитектите на звука". Това не е класация на "най-добрите" или "най-любимите" изпълнители. Вкусовете са субективни и се променят с модата. Тук ние търсим нещо друго – тежестта на удара. Търсим онези фигури, чието творчество е предизвикало сеизмични промени в културата, които са създали нови езици на изразяване или са довели до технологични революции в начина, по който възприемаме звука.

За да разберем защо днес слушаме това, което слушаме – от сложните хармонии във филмовата музика до бийтовете в слушалките ни – трябва да познаваме инженерите, които построиха акустичния свят около нас.

📐 Методология: Индексът на Влияние (F-R-L)

Както и при философите, използваме нашата метрика за обективизиране на влиянието (от 1 до 100), базирана на три фактора:

• F-Score (Foundational / Основополагащ): Създал ли е музикантът нова система? (Напр. Гуидо д'Арецо измисля нотите; Бах кодифицира тоналността; Kraftwerk създават електронния поп).
• R-Score (Revolutionary / Революционен): Разрушил ли е старите правила? (Напр. Бетовен и романтизма; Стравински и ритъма; Джими Хендрикс и електрическата китара).
• L-Score (Longevity & Reach / Дълголетие и Обхват): Колко дълго ехти ехото му? (Напр. Моцарт е универсален език от 250 години; Бийтълс промениха поп културата завинаги).

Този индекс е пътешествие през шест епохи – от митовете на Античността до алгоритмите на днешния ден.

🏛️ I. Епохата на Свещения Звук (Античност – 1400)

(Когато музиката е била мост към боговете)

В началото музиката не е била изкуство, а магия. Тя е служела за укротяване на зверове, за молитва и за запазване на историята преди писмеността.

🏰 II. Архитектите на Хармонията (Ренесанс & Барок 1400–1750)

(Полифония, Опера и Тоналност)

Музиката става наука. Сложни гласове се сплитат в катедрали от звук, а операта се ражда като опит да се възроди гръцката драма.

🎻 III. Титаните на Емоцията (Класицизъм & Романтизъм 1750–1900)

(От формата към чувствата)

Тук се раждат "суперзвездите". Композиторът вече не е занаятчия, а гений, който се бори със съдбата.

🎷 IV. Нарушаването на Правилата (Модернизъм & Джаз 1900–1950)

(Атоналност, Ритъм и Звукозапис)

Правилата се чупят. Европа тръгва към дисонанса, а Америка ражда Джаза – най-големият културен подарък на XX век.

🎸 V. Електрическата Революция (Рок, Поп & Соул 1950–1990)

(Културната експлозия)

Музиката става глобален език, младежки бунт и масова индустрия. Електричеството променя всичко.

💻 VI. Дигиталната & Глобална Ера (1990–Настояще)

(Семплиране, Електроника и Хип-Хоп)

Ерата на компютъра, продуцента и глобалния микс.

🇧🇬 VII. Българската Следа (Бонус)

(Гласовете на България)

Въпросът „защо не можем да се отървем от комунизма“ често се използва като лозунг. В тази статия ще го разгледаме не като лозунг, а като диагноза. Не става дума за това дали една партия още носи в името си думата „социалистическа“, нито за това дали по площадите има портрети на Тодор Живков. Става дума за много по-дълбоко наследство: за начина, по който се прави политика, за мрежите, които разпределят ресурси, за страха и цинизма в главите ни, за безизходицата, в която се въртим между избори, коалиции и „безалтернативни“ решения.

Какво наричаме „комунизъм“ след 1989 г.

Първата грешка е да си представяме комунизма само като идеология или като партийна табела. Така изглежда, че щом сменим името на Българската комунистическа партия с Българска социалистическа партия и позволим плурализъм, сме затворили страницата. Формално това наистина се случва през 1990 г., когато БКП се „преосновава“ като БСП и запазва организационната и кадровата си приемственост. Но комунизмът като система не е само партийна книжка и портрет на стената.

Под „комунизъм“ в посткомунистическа България на практика често разбираме едно друго нещо: наследството на партия-държава, в която политическата власт контролира икономиката, съдебната система и службите за сигурност, а хората са свикнали да „уреждат“ живота си чрез връзки, услуги и страх, а не чрез ясни правила. Това наследство може да продължи да живее и под етикет „демокрация“, ако институциите се сменят по форма, но не и по логика.

Когато казваме, че „комунизмът още е тук“, всъщност казваме, че едни и същи типове мрежи и навици са преживели промяната на режима. Елитите се пренареждат, но не изчезват; държавната собственост се приватизира, но остава в ръцете на хора, близки до старата власт; службите формално се реформират, но старите контакти и архиви продължават да работят в сянка.

Преходът отгоре, а не революция отдолу

За разлика от Чехословакия, Полша или ГДР, в България комунистическата власт не пада след масови бунтове, които принуждават елита да отстъпи. Промяната започва „отгоре“ – с вътрешен преврат в партията, свалянето на Тодор Живков и след това контролирано отваряне към многопартийност и избори.

Това не е морален укор, а структурен факт. Когато промяната идва от същите хора, които до вчера са контролирали държавата, те имат мощен стимул да пренапишат правилата така, че да оцелеят в новата игра. Така се стига до странна комбинация: от една страна – нова конституция, многопартийни избори, свободни медии; от друга – силно присъствие на бивши партийни кадри и хора от Държавна сигурност в политиката, бизнеса и медиите през целия преход.

Тази смесена картина създава усещането за „подменена“ демокрация. На хартия всичко изглежда нормално; на практика обаче много решения се вземат не в парламента, а в тесни кръгове, където старите контакти продължават да тежат повече от новите институции.

Дълбоката държава: службите, архивите и невидимите лоялности

Една от най-тежките части от комунистическото наследство е ролята на службите за сигурност. При тоталитарния режим те не са просто „тайна полиция“, а нервна система на държавата-партия: събират информация, държат хората в страх, но и поддържат мрежи от зависимости и услуги.

След 1989 г. формално се създават нови служби, предприемат се лустрационни опити, отварят се части от архивите. Но това се случва бавно, непоследователно и често под политически натиск. Значителна част от старите кадри на Държавна сигурност или се прехвърлят в новите структури, или използват контактите си, за да влязат в бизнеса, медиите и политиката. Техните мрежи, архиви и връзки с Москва не просто изчезват; те се пренастройват към новите условия.

Когато днес говорим за „дълбока държава“ и руско влияние у нас, често говорим именно за това наследство. Мрежи, които не са избирани на избори, не носят публична отговорност, но имат достъп до информация, ресурси и хора. Тези мрежи могат да работят в полза на всяка официална власт – лява, дясна, либерална – стига да им гарантира спокойствие и икономически интереси.

Тук комунизмът оцелява не като идеология, а като навик на властта: важните решения се вземат „на тъмно“, а не под светлината на парламента и медиите.

Приватизацията като преразпределение, а не като освобождаване

Втората голяма травма е икономическият преход. Под комунизма държавата е собственик на почти всичко; под капитализма трябва да се появят частни собственици. В идеалния сценарий това става чрез прозрачна приватизация, конкуренция и равен достъп до възможности. В българската реалност често виждаме друго: хора, близки до партийния апарат и службите, първи получават достъп до информация, кредити и „куфарчета“ с начален капитал.

По този начин се създават олигархични групи, които могат да влияят на политиката чрез финансиране на партии, контрол върху медии и участие в обществените поръчки. Вместо държавата да се оттегли от икономиката, тя често се превръща в инструмент за облагодетелстване на „свои“ фирми чрез договори, концесии и регулации.

Така комунистическата логика „партийната вярност е по-важна от компетентността“ се прелива в прехода като „връзките са по-важни от правилата“. От еднакво бедни преди 1989 г. хората се разделят на нов елит и трайно губещи. Това поражда и трайната народопсихологическа рана: усещането, че „едни и същи си поделиха всичко“.

Културата на страх, цинизъм и зависимост

Наследството на комунизма не е само институционално, а и психологическо. Четири десетилетия тоталитарен режим оставят следи в начина, по който хората мислят за държавата, за свободата и за собствената си отговорност.

Хората са свикнали, че най-важно е да не се „набиваш на очи“, да не говориш открито за политика, да не вярваш, че нещо зависи от теб. Свикнали са да мислят за държавата като за далечен, но всемогъщ родител – понякога суров, понякога щедър, но винаги такъв, от когото зависи всичко. В такъв контекст личната инициатива изглежда опасна, а гражданската активност – безсмислена.

След 1989 г. официалният език се сменя, но дълбокото отношение към властта се сменя много по-бавно. Мнозина продължават да гледат на политиката като на „тяхна работа“ – работа на партийни апарати, лидери и „началници“, а не като на пространство, в което гражданите имат реална сила. Когато това се сблъска с реалната корупция и неуспехите на прехода, резултатът е цинизъм: „Всички са маскари“ става не просто реплика от филм, а вътрешна философия.

Цинизмът е удобен за старите мрежи. Когато никой не вярва, че нещо може да се промени, тези, които контролират системата, могат спокойно да я използват.

Медиите и паметта: битката за разказа за миналото

Още един канал, през който комунистическото наследство оцелява, са медиите. Немалка част от влиятелните журналисти и медийни фигури след 1989 г. са свързани с партийния апарат или със службите. Част от частните медии възникват с капитали и контакти, акумулирани в края на режима и в първите години на прехода.

Това не означава, че всяка медия е „червена“, а че разговорът за миналото и за прехода никога не е бил напълно свободен. Теми като ролята на ДС, отговорността за лагерите, произхода на определени капитали, руското влияние и зависимостта от енергийни проекти често се замитат, релативизират или превръщат в партиен цирк.

Когато истинският разговор за миналото липсва или е постоянно саботиран, обществото не може да изгради общ разказ за това какво се е случило и какво точно иска да остави зад гърба си. Тогава „комунизъм“ се превръща в празна обидна дума, която всеки хвърля по противника си, без да е ясно какво точно означава.

Без ясна памет няма и ясно скъсване.

Сегашната политическа безизходица като симптом, не като изключение

Последните години направиха усещането за безизходица почти физическо. Серия избори, разпад на коалиции, правителства с кратък живот, служебни кабинети, постоянна реторика за „задкулисие“ и „червени нишки“ в различни комбинации.

В същото време България остава в дъното на ЕС по нива на корупция и доверие в институциите. Все по-често и отвън, и отвътре се говори за „овладяване на държавата“ – за мрежи, които използват обществените ресурси за частни интереси, особено в чувствителни сектори като енергетиката и обществените поръчки.

Тази комбинация – променящи се коалиции, но устойчиви мрежи; нови лица, но стари зависимости – е именно това, което много хора описват като „комунизмът не си е отишъл“. Не защото в парламента стои Политбюро, а защото логиката на властта остава същата: гражданите са статисти, а истинските решения се вземат от непублични кръгове.

Защо „антикомунизмът“ не ни излекува

Парадоксът е, че България след 1989 г. изживя мощни антикомунистически вълни – и в началото на прехода, и по-късно в различни протестни цикли. И въпреки това усещането, че „сме в същото блато“, се завръща.

Причината е, че често антикомунизмът у нас остана на ниво символика: смяна на имена, премахване на паметници, остро говорене срещу „червените“, но без последователна политика по отношение на институции, архиви, икономическа прозрачност и образование. Лустрацията беше половинчата; архивите – отваряни на порции; съдебната система – оставена в сянка на политически договорки; образованието – слабо ангажирано с честен разговор за тоталитарния период.

Така се получават два свята, които говорят на различни езици. За едни комунизмът е свързан преди всичко с лагерите, цензурата и унищожаването на частната собственост. За други – с по-социална държава, гарантирана работа и чувство за стабилност. Между тези два разказа липсва мост.

Когато „антикомунизмът“ се използва като оръжие между партии, но не води до реално изчистване на системата, той се износва и губи смисъл. Вместо да бъде инструмент за лечение, се превръща в още един инструмент за разделение.

Какво всъщност значи да се „отървем от комунизма“

Ако сведем въпроса до това „да забраним тази или онази партия“, нищо няма да постигнем. Истинският проблем не е в един конкретен субект, а в културата и мрежите, които му позволяват да съществува като част от по-голяма система.

Да се „отървем от комунизма“ в днешна България би означавало нещо много по-конкретно и по-трудно. Това означава държава, в която законът важи и за силните, не само за слабите; в която службите за сигурност се подчиняват на демократичен контрол, а не на неформални мрежи и външни влияния; в която обществените поръчки не са инструмент за финансиране на политически и медийни клиенти, а реален пазар на услуги и стоки. Означава медии, които не принадлежат на тайни мрежи, а на ясни собственици, и журналисти, които не са зависими от вчерашни досиета.

Означава и нещо още по-дълбоко: хора, които отказват да живеят като поданици и настояват да са граждани. Хора, които не чакат „бащицата“ да оправи всичко, а искат институции с правила, които важат и за него. Хора, които спират да казват „всички са маскари“ и започват да питат „кой печели от това да вярваме, че всички са маскари“.

Това не става с един закон и с едни избори. Става с последователно усилие – да има памет за миналото, а не само носталгия или омраза; да има образование, което обяснява тоталитаризма не като „една от многото идеологии“, а като конкретна българска история с имена, места и жертви; да има гражданска култура, която не се задоволява с това да заменя едни мантри с други.

Политическата безизходица като огледало

Сегашната политическа безизходица – фрагментирани парламенти, „непринципни“ коалиции, постоянни кризи на доверие – не е просто технически проблем, който ще решим с пореден избор. Тя е огледало на дълбоката ни неспособност да излезем от комунистическия модел на мислене. В този модел винаги има едно „задкулисие“, което „ще оправи нещата“, ако се разберем с него; винаги има един „наш човек“, който ще „позвъни, ако трябва“; винаги има една „велика сила“, на която се надяваме – било тя Москва, Брюксел или Вашингтон.

Докато вярваме, че спасението идва от поредния силен човек или отвън, комунизмът като манталитет ще остава жив: светът на поданиците, а не на гражданите.

Последният въпрос

Комунизмът като режим си отиде. Той няма да се върне в същия вид – няма да има нови петилетки, задължителни манифестации и портрети на вождове по стените на всяко учреждение. Но комунизмът като навик на мислене, като мрежа от зависимости, като презрение към правилата и към човека може да преживее и най-красивите демократични конституции.

В този смисъл въпросът „защо не можем да се отървем от комунизма“ не е обвинение към някакво абстрактно „те“, а въпрос към нас самите. Готови ли сме да приемем, че никой отвън няма да ни извади от този модел? Че няма вълшебен „антикомунистически“ ход, който да изчисти системата вместо нас? Че истинското скъсване минава през готовността да плащаме цена за държава с правила – по-малко „връзки“, по-малко удобни изключения, по-малко комфортно мълчание?

Може би това е най-честният отговор: не можем да се отървем от комунизма, защото още не сме решили докрай, че наистина искаме да живеем в свят, в който никой – нито партия, нито олигарх, нито „дълбока държава“ – не може да заменя нашата отговорност. И докато този избор се отлага, комунизмът ще продължава да е тук – не като режим, а като огледало, в което виждаме не само миналото, а и собственото си колебание да бъдем свободни.

Те са малко – около милион души, разсечени между Сирия, Ливан, Израел и Йордания, плюс диаспори по света. На картата не заемат много място, но политическият и историческият им отпечатък е несъразмерно голям. А най-особеното е, че това не е просто „още една религия“ – това е затворена, етнорелигиозна общност: не приемат нови членове от почти хиляда години и по правило не се женят извън своя кръг. В един регион, където всички се борят за влияние и души, те избират обратната стратегия – да останат малко, компактно „ние“, което е по-важно от всичко.

Откъде идват друзите

Историята на друзите не започва в планините на Ливан, въпреки че там днес ги свързваме най-често, а в Кайро – в сърцето на Фатимидския халифат. Говорим за началото на XI век, време, в което ислямът вече е разделен на сунити и шиити, а в шиизма има още един дълбоко философски клон – исмаилизма. Там, в тази шийска, исмаилитска среда, се появява халифът ал-Хаким би-Амриллях – човек противоречив, ексцентричен, осъждан и възхваляван. Около неговата фигура се оформя една малка група мислители и проповедници, които ще дадат началото на това, което по-късно ще наричаме друска вяра.

От исмаилизма те взимат идеята за скрит смисъл на текстовете, за иерархия на познанието и за Бог, който е отвъд човешкия език. Върху това наслагват неоплатонизъм и елементи от гръцката философия, гностически мотиви и местни традиции от Леванта. Резултатът е религиозна система, която изглежда позната на пръв поглед – вяра в един Бог – но отвътре е радикално различна от масовия ислям и християнството.

Един от ранните проповедници е ан-Наср ад-Дарази. Повечето учени смятат, че от неговото име идва и външното название „друзи“. Самите друзи по-късно ще се дистанцират от него и няма да го смятат за централен за вярата. Те предпочитат името ал-Муваххидун – „единобожниците“, хората на строгия монотеизъм. В очите на външния свят обаче „друзи“ ще остане да се лепи като етикет.

Решаващ момент настъпва около 1043 година. Тогава духовните водачи взимат едно радикално решение: общността се затваря. Прекратява се всяко мисионерство, всякакви опити да се привличат нови хора. От този момент нататък друзи се става само по рождение. Няма обръщане, няма „приемам тази религия“ – или си роден вътре, или оставаш отвън завинаги. В свят, в който всички големи религии мислят в посока експанзия, те обръщат логиката – избират да се свият и да оцелеят, вместо да растат на всяка цена.

Географски те постепенно се преместват от египетския център към планините на Ливан и Сирия. Планините им дават това, което винаги е било важно за малцинствата в Близкия изток: труден достъп за армии, естествени крепости и възможност за локална автономия. В Ливан те се утвърждават в областите Шуф, Алей, Рашая; в Сирия – в масива, който по едно време дори ще носи името „Джабал ал-Друз“ – Планината на друзите. По-късно общности ще се появят и в днешен Израел и Йордания, но идеята остава същата – компактни, планински ядра, които могат да се защитават.

Какво вярват друзите

Друската вяра е строга форма на монотеизъм. Бог е един, абсолютен и непостижим – толкова отвъд нашите думи, че всякакви образи и описания са не просто груби, а по същество неверни. Свещените текстове, които друзите пазят – т.нар. „Послания на мъдростта“ – са затворени не само за външни хора, но и за немалка част от самите друзи. Обществото е разделено на два слоя: малцинството уqqāl – „просветените“, които имат достъп до текстовете и носат специфично облекло, и мнозинството джуххал – „непосветените“, които живеят според етичните норми, но не се занимават с теологични детайли.

Тук виждаме религия, която приема, че не всеки е длъжен да бъде теолог. Не всеки трябва да чете сложни трактати; достатъчно е да живееш честно, лоялно и дисциплинирано. Вярата става нещо като „черна кутия“, доверена на малко хора, а основната тежест пада върху моралния код – честност, взаимопомощ, верност към общността, зачитане на дадената дума.

Една от най-отличителните доктрини е тази за прераждането. Според традицията душата не се разтваря в някаква абстрактна вечност и не отива в класически рай или ад. Тя се преражда, но винаги в рамките на самата друска общност. Когато един друзе умре, душата му почти мигновено се въплъщава в новородено друзе. Така се изгражда усещането, че общността не е просто съвкупност от живите – тя е поток от същите души, които непрекъснато се срещат отново и отново. „Ние“ тук не е само семейство и село, а и буквално възможно повторение на родствата през времето.

Поради векове на преследване, друзите развиват и практиката на такия – религиозна дисимулация. Ако живееш в среда, в която да покажеш открито вярата си може да е смъртно опасно, имаш право да се приспособиш – външно да приемеш обичаите на доминиращата религия, докато вътрешно оставаш това, което си. Тази способност да „оцелееш, като се снишиш“ е една от причините за тяхната жизненост. Религията им не търси шумна демонстрация – тя търси тихо оцеляване.

Също толкова важно е, че друзите нямат класическия набор от стълбове на исляма: няма задължителен хадж до Мека, няма строго фиксирани ежедневни молитви за всички. Фокусът не е върху публичния ритуал, а върху вътрешната дисциплина и етичния живот. Това прави религията им почти невидима отвън – те нямат големи храмове, не организират масови празници с ясно разпознаваеми символи. В ежедневието изглеждат просто като арабски селяни, жители на градове или войници, а специфичното „друско“ остава в дребните навици, в семейството и в отношенията вътре в общността.

Малко, но въоръжено и организирано малцинство

Исторически друзите са типичен пример за това, как едно малко планинско население може да се превърне в сериозен военен и политически фактор. В периодите на кръстоносните походи друзи воюват на страната на местните мюсюлмански владетели и на мамелюците срещу кръстоносците по либанското крайбрежие. Те са ценни като планински войни, които познават терена и умеят да воюват в разпокъсан, труднодостъпен релеф.

По-късно в Ливан около тях се оформят местни династии – Маан и Шихаб – които управляват смесено население: друзи, маронитски християни, сунити. Тези династии постоянно балансират между Османската империя и местните играчи, между селата в планината и пристанищните градове по крайбрежието. Друзите тук са нещо като „гръбнак“ на планинската автономия – малцинствено ядро, което държи оръжието и знае кога да го използва.

В Сирия подобен сценарий ще видим по време на въстанието на Султан ал-Атраш през 20-те години на XX век. В планината, която тогава носи името Джабал ал-Друз, избухва бунт срещу френския мандат. Той започва като местно друско недоволство, но бързо се разширява и прераства в по-широко сирийско национално движение. В крайна сметка французите потушават въстанието, но името на Султан ал-Атраш остава като символ на антиколониалната борба. Отново виждаме същия модел: планинска автономия, бунт, репресия, ново преразпределение на властта.

Друзите в съвременния Близък изток

Днес друзите продължават да са малцинство, което играе по-голяма роля, отколкото числеността му предполага.

В Ливан те са официално призната религиозна общност в конфесионалната система на държавата. Имат свои религиозни съдилища, политически квоти и силни фамилии – най-известната от тях е Джумблат. В рамките на гражданската война през 1975–1990 г. друзки милиции участват в няколко кървави епизода, понякога съюзени с палестинци и леви движения, понякога в конфликт с християнски сили. Линиите на съюзи и предателства са сложни, но логиката е по-скоро прагматична: да се запази общността, да се защити планината, да се излезе от конфликта с минимални загуби.

В Сирия най-голямата друска общност е в провинция Суейда. Дълго време друзите имат репутация на относително лоялни към централната власт – участват в армията, държавните институции, дори в службите. Гражданската война след 2011 г. обаче променя всичко. Друзите се опитват да стоят настрана, да не застанат открито нито на страната на режима, нито на страната на радикални опозиционни групи. Организират локални сили за самоотбрана срещу джихадисти и опитват да запазят максимална автономия. Отвън това изглежда като колебание; отвътре – като отчайващ опит да оцелееш, без да разкъсаш тъканта на общността.

В Израел положението е още по-парадоксално. Друзите там са отделно признати от държавата и за разлика от повечето арабски граждани подлежат на задължителна военна служба. Много от тях служат в армията, полицията, дори в елитни части. Така се изгражда специфична връзка на лоялност: малцинството, което „доказва“, че е готово да носи оръжие за държавата. В същото време, когато Израел приема закон, определящ страната като „национална държава на еврейския народ“, много друзи го възприемат като сигнал, че, независимо от службата си, остават второкласни граждани. Това поражда протести и разклаща внимателно изграждан баланс.

Към всичко това добавяме и геополитическия факт, че друзите са разсечени от граници. Друзи в Израел, друзи в Сирия (особено на Голан), друзи в Ливан – всички те са свързани помежду си по линии на семейство, вяра и история. Когато между тези държави има войни, всяка бомба, паднала някъде на картата, може да удари и нечий братовчед, и нечий войник от друга страна. Това създава усещането за общност, която е едновременно вътре във всяка държава и отвъд всички тях.

Какво със сигурност знаем – и какво обикновено се митологизира

За друзите има три пласта знание. Първият е твърдият – демография, география, ясно документирани исторически събития: къде живеят, колко са, в кои войни и бунтове са участвали, какъв е легалният им статут в различните държави. Вторият пласт са описаните доктрини – прераждането, разделението между просветени и непосветени, практиката на такия, отказът от прозелитизъм и вътрешните етични норми. Това са неща, които знаем от научни изследвания, външни наблюдения и ограничен достъп до техни текстове и духовници.

Третият пласт е този на митовете и конспирациите. Тук се появяват идеи за „свръхгенетична уникалност“, за мистични връзки с най-древни народи, за тайна метафизика, която може да обясни всичко – от модерни войни до загадъчни религиозни артефакти. Част от тези истории стъпват на реални фрагменти – например генетични изследвания, които показват, че друзите са сравнително изолиран „генетичен остров“ в региона. Но оттам до големите сензационни обяснения има огромна пропаст. Ако искаме да мислим трезво, трябва да държим тези нива разделени – фактите, доктрините, митологията – и да не позволяваме на третото да погълне първите две.

Защо въобще да ни интересуват друзите

Първо, защото те са живо доказателство, че идентичността не е проста. Друзите са едновременно:

• силно затворени – без прием на нови членове, с вътрешни бракове, съхранили религията си векове;
• и силно адаптивни – говорят арабски, участват в армии, администрация, политика на различни държави, умеят да се вписват в доминиращата култура, без да губят себе си.

Това разбива клишето, че „отворените“ общности са модерни и живи, а „затворените“ са обречени да изчезнат. Друзите показват една трета опция – да оцелееш като малко, компактно и дисциплинирано „ние“.

Второ, защото през тях виждаме как оцеляват малцинствата в бурни региони. Когато си малък и заобиколен от по-големи сили, изборът често не е между добро и зло, а между по-малко и по-голямо зло. Друзите периодично са инструментализирани от големи играчи – колониални сили, империи, национални държави – и също толкова често са изоставяни, когато вече не са нужни. Ние можем да ги гледаме отвън и да ги обвиняваме в „опортюнизъм“, но ако влезем в тяхната кожа, виждаме другото: постоянен опит да минимизираш щетите върху общността си.

Трето, защото религията им е интересен контрапункт на масовите религии. В свят, в който религиите често се държат като корпорации – разрастване, маркетинг, мисии, брой последователи – друската вяра е почти обратното. Няма маркетинг, няма мисии, няма желание да „спечелим света“. Има желание да се съхрани определено качество на общността. Това ни напомня, че религията не винаги е за влияние – понякога е за качество на вътрешния морален свят, за дисциплина, за смисъл, който не се измерва в проценти от населението.

И накрая, друзите са интересни, защото техният модел на „ние“ пресича граници. Те са сирийци, ливанци, израелски граждани, йорданци – но са и друзи, които се разпознават отвъд паспортите. На Балканите добре разбираме подобни истории – цели общности, разсечени от граници и войни, които се опитват да запазят усещането, че са едно „ние“, независимо какво пише на картата.

Ако гледаме на Близкия изток като на лаборатория за човешки идентичности, друзите са един от най-интересните „експерименти“ – малко, затворено, но гъвкаво малцинство, което оцелява вече близо хилядолетие между империи, религиозни войни и модерни държави. Да ги разберем не значи да ги идеализираме или демонизираме. Значи да видим още един начин, по който хората се опитват да не изчезнат.

А оттам нататък можем да вървим по-надълбоко – към конкретни личности, бунтове и компромиси, които събират в себе си цялата сложност на това тихо, упорито „ние“ в сърцето на Близкия изток.

Пред тях се извисяваше най-величествената сграда, която Анди някога беше виждал – Дворецът „Потала“. Бял и червен, той сякаш беше изсечен от самата планина и докосваше небето.

Докато се чудеха откъде да влязат, една малка врата се отвори. На прага стоеше момченце, облечено в тъмночервени монашески дрехи, с озарено и любопитно лице. То беше само на 6 години, но очите му изглеждаха стари като света. Това беше Тензин Гяцо – 14-ият Далай Лама.

– О! – възкликна малкият Далай Лама, щом видя Банди. – Ти не си як, нито си човек. Ти си от метал!

Анди се поклони, както беше чел в книгите. – Здравей! Аз съм Анди, а това е Банди. Ние сме пътешественици във времето. – Времето е кръг – усмихна се момчето-лама. – Влезте, преди учителите ми да ме намерят. Искам да знам всичко!

Влязоха в огромна зала, осветена от хиляди свещи, миришеща на тамян и масло. Малкият домакин не спираше да разпитва: – Как работи това метално човече? Има ли сърце? Откъде идвате? – Бип-буп! Аз съм от бъдещето! – каза Банди. – А идваме от България. – България? – очите на Далай Лама се разшириха. – Разкажи ми! Аз не мога да напускам двореца, но искам да видя света.

Банди избръмча, очите му светнаха като прожектори и във въздуха се появи холограма. Той прожектира филм за България. Показа им планините Рила и Пирин, които приличаха на Хималаите. Показа им розите в Казанлък, синьото Черно море и златните кубета на храм-паметника „Александър Невски“. Малкият Далай Лама гледаше в захлас. Той протегна ръка, опитвайки се да докосне холограмата на една българска роза. – Красиво е – прошепна той. – Светът е толкова голям, а аз живеех само в тези стаи.

След прожекцията, момчето ги поведе из лабиринта на двореца. – Тук има 1000 стаи! – обясни той, докато тичаха по коридорите. – Тук се моля, тук уча, а тук играя с моите прислужници. Понякога ми е скучно, защото не ми дават да излизам навън, в града. Трябва да пазя светостта си.

Накрая седнаха на ниска маса върху меки възглавници. Слуги донесоха сребърни чайници. – Опитайте! Това е чай с гхи – масло от як, и сол – каза гордо домакинът. Анди отпи предпазливо. Чаят беше странен – солен и мазен, като топла супа, но сгряваше чудесно в студения планински въздух. Хапнаха и „цампу“ – печено ечемичено брашно, което се мачкаше с пръсти на топчета.

Времето напредна и слънцето започна да се скрива зад снежните върхове. – Трябва да тръгваме – каза тъжно Анди. Малкият Далай Лама стана сериозен. Той вече не беше просто дете, а мъдрец. Той положи ръце върху главата на Анди, а после и върху металната глава на Банди. – Нека пътят ви е лек и сърцата ви – пълни със състрадание – благослови ги той.

После бръкна в диплите на робата си и извади красива броеница от сандалово дърво. – Това е за теб, Анди. За да не забравиш приятеля си от Лхаса. – Благодаря! – каза Анди и стисна броеницата.

Банди отвори портала. Последното нещо, което видяха, беше малката фигурка в червени дрехи, която им махаше от огромния прозорец на двореца в облаците.

Вуууш!

Горещият въздух ги удари в лицата още преди да отворят очи. Когато го направиха, пред тях се разкри безкрайно море от златна трева, прекъсвано тук-там от самотни дървета с плоски корони, които приличаха на разтворени чадъри. – Добре дошли в саваната! – чу се плътен глас. Пред тях стоеше висок мъж с широка усмивка, облечен в бежови дрехи и шапка. Зад него ръмжеше голям джип без покрив. – Аз съм Кофи, вашият гид. Скачайте, животните не обичат да чакат!

Джипът потегли, подскачайки по черния път. Анди се държеше здраво, а очите му шареха навсякъде. Изведнъж Банди започна да пищи тревожно: – Бип-буп! Грешка в системата! Виждам хиляди баркодове да тичат! Анди се разсмя. – Това не са баркодове, Банди! Това са зебри! Цяло стадо зебри пресече пътя пред тях, вдигайки облак прах. Райетата им трептяха на слънцето, създавайки оптична илюзия, която объркваше не само робота, но и лъвовете.

Кофи спря джипа до една река. – Тихо сега – прошепна той. В калта се въргаляха огромни сиви канари. Една от „канарите“ отвори око, изпръхтя и размаха уши като ветрила. – Слонове! – възкликна Анди шепнешком. Едно малко слонче се опитваше да пръска майка си с вода, но хоботът му все още не го слушаше и то се поливаше само. Банди протегна механичната си ръка и помаха, а слончето му отвърна, като вдигна хобота си като тромпет.

Продължиха навътре в парка. Видяха жирафи, които бяха толкова високи, че закусваха директно от върховете на дърветата, сякаш бяха на втори етаж. Но най-вълнуващият момент дойде накрая. Кофи посочи към една голяма скала (Копие), която се нагряваше на следобедното слънце. Там, с огромна грива, която блестеше като злато, лежеше Той. Лъвът. – Царят спи – каза Кофи. – След лов всички имат нужда от дрямка. Лъвът само прозина, показвайки зъби, големи колкото пръстите на Анди, и отново затвори очи, без да обръща никакво внимание на малкия джип.

Слънцето започна да пада, боядисвайки небето в невероятни цветове – оранжево, лилаво и кървавочервено. Огромното африканско слънце изглеждаше два пъти по-голямо, отколкото у дома. – Африка е магия, нали? – попита Кофи. – Бип-буп! Потвърждавам. Данните показват 100% красота – съгласи се Банди.

Преди да се стъмни съвсем и хиените да излязат на лов, Банди отвори портала точно зад джипа. Анди махна за довиждане на Кофи и на безкрайната савана, отнасяйки със себе си топлината на африканското слънце.

Бял като утро, ефирен воал,
обгръща вкуса в свой ритуал.
Тайна на гозби с класическа страст,
крие в себе си нежност и власт.

Слоеве ласка, и всеки е грях,
лазанята шепне: „Ела ме изяж!“
Бешамел, като коприна, се стапя,
мечта за език, що нежност улавя.

Влизаме в казана, където врат
страстите луди, кипят и горят.
Взимаме голи, без страх, без стени,
за да правим чимичури сами.

Чимичури ври, кипи и прелива,
потапя ни бавно, в прегръдка ни слива.
Горещият сос ни пленява, гори,
искаш ли да правим чимичури?

И все пак мечтата за изкуствен разум е много по-стара от компютъра. Хората са си представяли мислещи автомати много преди да се появи микропроцесорът. В това има нещо дълбоко човешко – да си представиш същество, което прилича на теб, но е изградено от метал, зъбни колела и символи.

Още в античните митове виждаме проблясъци на тази фантазия. Гръцкият майстор-художник Пигмалион, който се влюбва в статуята си, е далечен роднина на по-късните инженери, които се влюбват в машините си. В легендите на Хефест има механични слуги – бронзови фигури, които изпълняват заповеди. По-късно средновековните истории за голема – изкуствено същество, създадено от кал и оживено с тайно знание – също са ранна форма на идея за „програмиране“ на материята.

В епохата на Просвещението мечтата започва да се материализира в метал и дърво. Автоматите на XVIII век – механични патици, които „ядат“ и „храносмилат“, механични музиканти, пишещи автомати – са по-скоро илюзия за интелект, отколкото истинска мисъл, но оставят в хората впечатлението, че поведението на живото може да бъде разложено на механизми. Под тяхната лъскава повърхност стои прост механизъм, но в очите на публиката това е магия.

Докато часовникарите изграждат механични чудеса, философите си блъскат главите с въпроса какво е разумът. От Декарт и неговото „Cogito, ergo sum“ до Хюм и Кант, европейската философия се опитва да разграничи мисъл, усещане, съзнание. Идеята, че разумът може да бъде описан като система от правила, не е чужда на логиците от XIX век. Джордж Бул формализира логиката в алгебрична форма – нещо, което по-късно ще се окаже фундаментално за цифровите схеми и компютърната логика.

Краят на XIX и началото на XX век са времето, когато „скритият фундамент“ на бъдещия изкуствен интелект започва да се изгражда от математици и логиците. Фреге, Пеано, Хилберт и други правят логиката по-строга, а нейните символи – по-подходящи за машина. Въпросът „можем ли да формализираме всички математически истини в система от аксиоми и правила?“ не е просто философски; той посява семето на идеята, че мисленето може да бъде обработка на символи.

И тук в нашия разказ се появява една фигура, която днес е почти митична – Алън Тюринг. Млад, странно сдържан британски математик, който се опитва да отговори на един на пръв поглед чисто теоретичен въпрос: „Какво изобщо означава да изчисляваме?“ Отговорът му – абстрактната „Тюринг машина“ – е гениално опростяване: лента, главичка за четене и писане, краен набор от състояния и правила. Всичко това звучи сухо, но идеята е радикална: всяка процедура, която може да се изпълни по стъпки, може да се моделира от такава машина.

Когато днес говорим за „универсален компютър“, ние всъщност живеем в света на Тюринг – свят, в който една и съща машина може да играе шах, да обработва текст, да изобразява филм и да симулира мозъчна дейност, просто като сменим програмата. По-късно Тюринг ще предложи и известния „Тюринг тест“ – проста, но дълбока мисловна игра: ако машина може да разговаря с нас така, че да не можем да я различим от човек, имаме ли право да откажем да я наречем „интелигентна“?

Междувременно, светът гори. Втората световна война изтегля Тюринг от теоретичните му занимания и го поставя в сърцето на една от най-големите криптографски битки в историята – разбиването на кода „Енигма“. Машините, които помагат в това усилие, показват на практика, че автоматизираното изчисление може да решава задачи, които са непосилни за човешкия ум в разумно време. Когато войната свършва, вече е ясно, че компютрите няма да останат играчка за математици.

Първите електронни компютри – ENIAC, EDVAC, Manchester Baby – са дракони от лампи и кабели, но в умовете на няколко визионери те вече са нещо повече от калкулатори. Джон фон Нойман, Норбърт Винер и други започват да мислят за „кибернетика“ – обща теория за контрол и комуникация в животни и машини. Ако можем да опишем нервната система и поведението на животното като система за обратна връзка, защо да не го направим и с машини?

През 50-те години една група учени в Съединените щати решават, че е време да дадат име на тази нова мечта – да създадат интелект в машина. Така стигаме до лятото на 1956 година и една малка конференция в Дартмут Колидж, Ню Хемпшър. Там Джон Маккарти, Марвин Мински, Клод Шанън и няколко други се събират с грандиозната увереност, че ако прекарат достатъчно време заедно, ще направят сериозен пробив в „изкуствения интелект“ – термин, който Маккарти въвежда именно тогава.

Днес Дартмутската конференция често се описва като „раждането“ на AI като самостоятелно научно поле. Участниците са толкова уверени, че някои от тях предполагат, че в рамките на едно поколение ще можем да изградим машини, които да са поне толкова интелигентни, колкото човек. Правителствата и военните агенции се впечатляват и започват да наливат пари. Усещането е, че стоим на прага на нова епоха.

Първият период на AI е епохата на символиката. Идеята е сравнително проста: ако човешкото мислене може да бъде описано като манипулиране на символи според правила, тогава можем да програмираме машина да прави същото. Така се раждат първите програми, които решават логически задачи, доказват теореми, играят шашки. Днес тези демонстрации ни изглеждат примитивни, но тогава са били истински фойерверки.

Марвин Мински и Джон Маккарти се превръщат в едни от най-гласовитите шампиони на този подход. В лабораториите на MIT и Станфорд се разработват системи, които изглеждат впечатляващи на малки примери – програми, които могат да разсъждават за блокчета върху маса, да планират действия, да доказват геометрични теореми. „Добрата стара изкуственоинтелигентщина“ – както по-късно ще я наречат с леко ироничен тон – живее в света на символи, логики и ръчно кодирани правила.

В този период се появява и една от първите идеи за нещо, което прилича на мозък – перцептронът. Франк Розенблат предлага модел на изкуствен неврон, който получава входове, умножава ги по тегла и решава дали да се „активира“. Изглежда, че такива единици могат да се комбинират и да се учат да разпознават прости модели. В края на 50-те и началото на 60-те години има истински ентусиазъм около перцептроните. Някои вярват, че сме на една крачка от машини, които ще могат да виждат и да разбират света.

И точно тук идва първият студен душ. През 1969 година излиза книгата „Perceptrons: An Introduction to Computational Geometry“ на Марвин Мински и Сиймур Пейпърт. В нея те математически демонстрират фундаментални ограничения на еднослойните перцептрони – например, че не могат да решат дори сравнително простия проблем на логическата функция XOR. Заключението им, изразено с авторитета на големи имена, се възприема от много хора като доказателство, че невронните мрежи са задънена улица.

Последиците са сериозни. Финансирането за този тип изследвания започва да пресъхва, интересът се измества към символни подходи и към по-прагматични приложения. Този период днес нерядко се нарича първата „зима на AI“ – време, в което обещанията не се реализират, а ентусиазмът е заменен от скептицизъм и отрязани бюджети.

Но историята на AI никога не е просто низ от провали. Паралелно с това се развиват и други линии – експертните системи. Идеята е съблазнителна: ако не можем да направим общ разум, нека поне да направим машини, които са много добри в тясна област. В края на 70-те и през 80-те години става модерно да „източим“ знанието от човешки експерт – лекар, геолог, инженер – и да го превърнем в система от правила „ако–то“. Така се появяват системи като MYCIN (за диагностика на инфекции), XCON (за конфигуриране на компютърни системи) и много други.

За известно време изглежда, че това е кухненската рецепта за изкуствен интелект в бизнеса. Фирмите инвестират в „знание-инженери“, които създават правила, а експертните системи започват да спестяват пари. Но под лъскавата повърхност се крие проблем: знанието се оказва трудно за формализиране, правилата стават хиляди, поддръжката им е мъчителна, системите се чупят, когато светът се промени. Вторият студен душ не закъснява – с края на 80-те и началото на 90-те интересът към експертните системи също спада, а разговорите за „втора зима на AI“ стават все по-чести.

В тези години в сенките работят хора, които не се отказват от идеята за невронни мрежи. Една група изследователи – сред тях Джефри Хинтън, Ян Лекун, Йошуа Бенджио – не приемат, че „перцептроните са мъртви“. Вместо да останат в рамките на еднослойните мрежи, те търсят начини да обучават многослойни структури. Ключовата идея, която позволява това, е алгоритъмът за обратно разпространение на грешката (backpropagation). Вместо да гадаем теглата, ние измерваме грешката на мрежата и постепенно коригираме всеки слой, така че следващия път да се справи по-добре – почти като ученик, който решава задачи, проверява грешките си и си прави изводи.

За дълго време тази линия остава на периферията. В 90-те е модерно да се говори повече за поддръжка на знания, за логически програми, за статистически методи като байесови мрежи и SVM. Но Хинтън, Лекун и Бенджио продължават. Те усъвършенстват алгоритмите, подобряват инициализацията, експериментират с различни архитектури и в крайна сметка стигат до нещо, което днес наричаме „дълбоко обучение“ – невронни мрежи с много слоеве, които могат да извличат все по-абстрактни характеристики от данните.

Признанието ще дойде много по-късно: през 2018 г. тримата ще получат заедно наградата „Тюринг“ – често наричана „Нобел на компютърните науки“ – за техните концептуални и инженерни пробиви, които превърнаха дълбоките невронни мрежи в ключов компонент на съвременните изчисления.

Докато те тихо си вършат работата, обществото вижда други, по-видими спектакли. Един от тях е срещата между IBM Deep Blue и световния шампион по шах Гари Каспаров. Шахът отдавна е възприеман като символ на човешкия интелект – игра на стратегия, предвиждане и дълбока интуиция. Още от 50-те години изследователите си представят деня, в който компютър ще победи най-добрия човек. През 1997 г. този ден настъпва: Deep Blue побеждава Каспаров в мач от шест партии, като печели с крайния резултат 3½–2½.

Медиите го наричат „историческа победа на машината“. За мнозина това е моментът, в който AI „надминава“ човека. Ако погледнем по-отблизо, виждаме, че Deep Blue всъщност е гигантски калкулатор, оптимизиран да изчислява милиони ходове в секунда и да използва мощна библиотека от човешки шахматни знания. Той не „мисли“ като човек, но е чудовищно добър точно в една игра с ясни правила. Символиката обаче остава – машина побеждава един от най-добрите човешки умове в неговата собствена игра.

По това време невронните мрежи още не са в центъра на вниманието. Промяната ще започне десетина години по-късно, когато няколко фактора се подредят: по-бързи графични процесори (GPU), огромни набори от данни (снимки, текст, звук), подобрени алгоритми. През 2012 г. една дълбока невронна мрежа – AlexNet – доминира в състезанието ImageNet за разпознаване на обекти в изображения, намалявайки драстично грешките спрямо всички предишни подходи. От този момент нататък досегашните методи изглеждат остарели.

Конволюционни невронни мрежи (CNN), върху които стъпва този успех, са естествено продължение на работата на Ян Лекун от 90-те за разпознаване на ръкописни цифри. Идеята имитира начина, по който визуалната кора в мозъка обработва образи: първо се разпознават прости форми и ръбове, после по-сложни структури, после цели обекти. Слоевете на мрежата се учат да „гледат“ света на различни нива на детайл, без някой да им казва кои характеристики са важни – те ги откриват сами от данните.

Паралелно с това се развиват и други архитектури – рекурентни мрежи и LSTM, които са по-добри за последователности като текст и реч. Внезапно машините започват да разпознават говор, да превеждат между езици, да предлагат завършване на изречения с качество, което до скоро би изглеждало немислимо.

А след това идва друга вълна, която променя самата структура на невронните мрежи – трансформърите. През 2017 г. група изследователи от Google публикуват статия с провокативното заглавие „Attention Is All You Need“. В нея те предлагат нова архитектура за работа с последователности, която изцяло изоставя идеята за рекурентност и конволюция и вместо това се основава върху механизма на „внимание“. Вместо да обработва текста дума по дума, моделът може да „поглежда“ всяка дума спрямо всяка друга и да преценява кои части на входа са най-важни за текущата задача.

Това звучи абстрактно, но има много човешка аналогия. Когато четем сложен абзац, ние не вървим с еднакво внимание през всяка дума. Понякога се връщаме назад, свързваме изречения, скачаме между началото и края, подчертаваме ключови фрази. Трансформърът прави нещо подобно – разпределя вниманието си върху различни части на текста в зависимост от контекста. Това го прави много по-ефективен и паралелизируем, а резултатът е впечатляващ скок в качеството на превода, резюмирането и други задачи.

На тази архитектура стъпват големите езикови модели – LLM. Те се обучават върху огромни масиви текст – книги, статии, код, разговори – и се учат да предсказват следващата дума или символ, но в този на пръв поглед прост процес се изгражда сложна вътрешна структура от асоциации, стилове, факти. Моделите започват да пишат текст, който звучи като писан от човек, да отговарят на въпроси, да разсъждават в рамките на това, което са видели.

Тук неизбежно се появява въпросът: „А това вече разум ли е?“ Някои, като Шейн Лег – съосновател на DeepMind, – от години говорят за „изкуствен общ интелект“ (AGI), система, която не просто решава конкретни задачи, а притежава общи способности за учене и адаптация, близки до човешките. Други са по-предпазливи. Да можеш да сглобиш изречения и да решиш тест по програмиране не означава задължително да разбираш света като човек.

Докато спорим, машините междувременно продължават да постигат символични победи. Ако Deep Blue беше триумф на brute force в шаха, то AlphaGo е триумф на дълбокото обучение и усиленото обучение в една много по-сложна игра – го. През 2016 г. AlphaGo побеждава Ли Седол – един от най-добрите играчи в света – с резултат 4:1 в мач, който шокира не само геймърите, но и широката публика.

Разликата с Deep Blue е съществена. Вместо да разчита само на изчислителна мощ и ръчно програмирани оценки, AlphaGo комбинира дълбоки невронни мрежи, които оценяват позиции и предлагат ходове, с Monte Carlo Tree Search, който изследва възможните партии. Учи се от милиони човешки игри и после играе милиони партии срещу себе си, за да усъвършенства стратегиите си. Това е машина, която не просто „търси по дърво“, а развива интуиция за играта, макар и по начин, който е различен от човешкия.

След AlphaGo идват и други повратни моменти. Дълбокото обучение навлиза в медицината, финансите, индустрията. Системи за компютърно зрение започват да разпознават патологии в снимки; модели за обработка на естествен език анализират документи, резюмират договори; генеративни модели създават изображения, музика, синтетични гласове.

Най-новата вълна са генеративните системи, които не само класифицират или предсказват, а създават – текст, код, изображения. Големите езикови модели се превръщат в универсални интерфейси към знанията на света: можем да ги питаме как да напишем програма, как да обясним на дете законите на Нютон, как да анализираме историческо събитие.

Дори в по-тесни състезания виждаме нови „моментни снимки“ на напредъка. През 2025 г. моделът Gemini 2.5 на DeepMind печели златен медал в престижното състезание по програмиране ICPC, като решава задача за оптимално разпределение на течност в мрежа от тръби и резервоари, с която всички човешки отбори се провалят. Подобно на Deep Blue и AlphaGo, това постижение се представя като нова крачка към системи, които могат да решават комплексни реални проблеми.

Паралелно с тези пробиви, историята на AI продължава да се пише и от хората зад сцената. Джефри Хинтън напуска Google и започва да говори открито за рисковете от твърде бързото развитие, Ян Лекун напуска Meta, за да създаде нова компания за „Advanced Machine Intelligence“, но остава оптимист за бъдеще, в което AI ще бъде по-скоро инструмент за освобождаване на човешкия потенциал, отколкото заплаха.

И въпреки това, всеки път когато AI премине нов праг – победи шампион, напише есе, реши сложна задача – обществото се люшка между възторг и паника. От едната страна са тези, които виждат в AI ключа към решаването на огромни проблеми – от дизайн на лекарства до оптимизация на енергийни системи. От другата – тези, които предупреждават за изкривяване на пазара на труда, за концентрация на власт, за алгоритмична несправедливост, за загуба на човешка автономия.

Ако погледнем назад по цялата линия – от първите автомати до трансформърите – виждаме една и съща динамика. Първо идват големите обещания. После реалността се оказва по-сложна, отнема повече време, има повече ограничения. Ентусиазмът се охлажда, финансирането намалява, говори се за „зима“. След това в някой тих ъгъл на науката някой намира нов подход – нов алгоритъм, нова архитектура, нов вид данни – и вълната тръгва отново.

Така се сменят символният AI и експертните системи, невронните мрежи и дълбокото обучение, конвенционалните модели и трансформърите. Но под повърхността има нещо постоянно – човешкото усилие да разберем какво е интелект, като се опитаме да го построим отначало.

Когато говорим за повратни точки, често споменаваме конкретни години и събития: 1956 – Дартмут; 1969 – „Perceptrons“ и първата зима; 1997 – Deep Blue; 2012 – ImageNet и възходът на дълбокото обучение; 2016 – AlphaGo; 2017 – трансформърите; 2018 – Тюринг наградата за Хинтън, Лекун и Бенджио; 2020-те – бумът на генеративния AI и LLM. Но тези точки са само върхове на айсберг. Под тях стоят години работа, провалени експерименти, непубликувани статии, лични драми и малки, почти невидими открития.

Може би най-честната картина на историята на AI не е тази за марш към неизбежен триумф, а тази за постоянен танц между амбиция и реалност. Всеки път, когато обявяваме, че сме „на крачка от истинския интелект“, реалността ни напомня, че разбирането на човешкия ум е далеч по-сложно. В същото време машините постепенно стават все по-полезни, все по-присъстващи в ежедневието ни, без да се налага да ги обявяваме за „съзнателни“.

Днес ние седим пред екран, пишем текст и машина ни отговаря със смислени, понякога блестящи, понякога грешни думи. Можем да ѝ възложим да ни помогне с код, със стихотворение, с анализ на данни. За някои това вече е достатъчно, за да говорят за „нова ера“. За други това е просто поредният, макар и впечатляващ инструмент, който ние, хората, сме си създали.

Ако се опитаме да видим бъдещето през очите на миналото, трябва да сме предпазливи. Първите изследователи на AI също са вярвали, че са на крачка от решението. Надценили са скоростта, но не и посоката. Днес вероятно правим същото: надценяваме това, което моделите могат да направят в следващите няколко години, и подценяваме това, което може да се случи за едно–две поколения.

Историята на изкуствения интелект е история за това как една стара мечта – да създадем изкуствен разум – се сблъсква отново и отново с упоритата сложност на реалния свят. Но тя е и история за хората, които не спират да опитват: от Тюринг, който си е представял абстрактна машина на лента, до съвременните изследователи на трансформъри и генеративни модели, които тренират системи върху цялата текстова памет на човечеството.

Дали това ще ни доведе до нещо, което с право можем да наречем „изкуствен общ интелект“, или ще останем в царството на много силните, но все пак ограничени инструменти – никой не знае. Намираме се в една от онези точки на историята, в които е изкушаващо да обявим, че сме стигнали до края на пътя. А всъщност най-вероятно сме по средата.

Сигурното е едно: когато след още петдесет или сто години някой реши да разказва историята на AI, той ще гледа на днешните ни спорове и страхове със същата смесица от усмивка и уважение, с която ние гледаме на обещанията на Дартмут през 1956. И както ние днес се обръщаме към миналото, за да разберем къде сме, така и те ще се обръщат към нашето време, за да видят кога човечеството наистина е започнало да разбира не само как да строи мислещи машини, но и как да живее с тях.

Много преди да се превърне в божество в религиозния даоизъм, Лао Дзъ е бил, според преданията, човек на име Ли Ер, работещ като архивар в имперската библиотека на династията Джоу. Представете си го – човек, обграден от прашните свитъци на историята, свидетел на възхода и падението на крале, на безкрайния цикъл от човешки грешки, записани с мастило. В тази тишина, сред аромата на старо дърво и бамбук, той стигнал до прозрението, че всички човешки усилия да се контролира светът, да се наложат строги закони и да се форсира редът, са не само безполезни, но и вредни. Той виждал как обществото се опитва да плува срещу течението на една велика, невидима сила, която той нарекъл Дао – Пътят.

Докато неговият по-млад съвременник Конфуций обикалял кралствата, проповядвайки за ритуали, синовна почит и строга социална йерархия като лек за хаоса, Лао Дзъ предлагал нещо радикално различно, нещо, което звучало почти скандално за ушите на амбициозните. Той говорел за простота. За връщане към състоянието на „необработено дърво“. Легендата разказва за среща между двамата титани на мисълта. Конфуций, отишъл да попита Стария майстор за ритуалите, се върнал при учениците си зашеметен и безмълвен. Когато най-сетне проговорил, той казал, че знае как птиците летят, как рибите плуват и как зверовете бягат, но Лао Дзъ е като дракон, който се издига в небесата с вятъра и облаците – неуловим, необятен и отвъд разбирането на онези, които се опитват да го хванат в мрежите на логиката.

С напредването на годините Лао Дзъ виждал как династията Джоу бавно се разпада. Корупцията плъзнала като зараза, а моралният упадък станал непоносим за душата на мъдреца, който копнеел единствено за хармония с природата. Той осъзнал, че не може да промени света, който не иска да бъде спасен, и взел решение, което ще се превърне в един от най-поетичните моменти в световната история. Той решил да напусне цивилизацията. Качил се на гърба на един воден бивол – животно, символизиращо земната, спокойна и търпелива природа – и поел на запад, към дивите планини и пустините, отвъд които светът свършвал.

Тук историята достига своята кулминация на прохода Хангу. Пазителят на прохода, човек на име Ин Си, бил наблюдателен и мъдър. Той видял задаващия се старец и, според легендата, забелязал виолетова аура да се носи от изток, предвещаваща пристигането на велик мъдрец. Ин Си разпознал, че пътникът пред него носи знание, което не бива да изчезне в пясъците на пустинята. Той спрял Лао Дзъ и го помолил, почти му заповядал, да не преминава границата, преди да запише своята мъдрост за идните поколения. Лао Дзъ, който никога не се стремял към слава и не желаел да създава догми, първоначално се колебаел. Думите, вярвал той, са само бледи сенки на истината. „Дао, което може да бъде назовано, не е вечното Дао“, щял да напише той по-късно. Но виждайки искреността на пазителя, той се съгласил.

Там, на границата между познатия свят и неизвестното, Лао Дзъ седнал и написал пет хиляди йероглифа. Този кратък, но бездънен текст станал известен като „Дао Дъ Дзин“ – Книгата за Пътя и Неговата сила. В нея нямало заповеди, нямало заплахи с божествен гняв, нямало сложни теологични конструкции. Вместо това имало парадокси, които карали ума да спре и да се огледа. Той пишел за силата на водата – най-мекото нещо на света, което обаче може да пробие и най-твърдата скала, защото не се съпротивлява, а тече, заобикаля и постоянства. Това е концепцията за У-вей, или „не-действие“. Но У-вей не означава мързел или пасивност. Това е изкуството да действаш в перфектен синхрон с естествения ход на нещата, както морякът използва вятъра, вместо да гребе срещу него, или както дърводелецът следва жилките на дървото, вместо да сече напреко.

В книгата си Лао Дзъ описва идеалния владетел като този, за когото хората едва знаят, че съществува. Когато работата е свършена и целта е постигната, хората казват: „Ние сами го направихме“. Той възхвалява празнотата, обяснявайки, че ползата от една чаша не е в глината, от която е направена, а в празното пространство вътре, което може да бъде запълнено. Така и човек трябва да изпразни ума си от амбиции, желания и предразсъдъци, за да може Дао да влезе в него. Той учи, че който стои на пръсти, не може да стои дълго, и който бърза, няма да стигне далеч. Мъдростта му е била противоотрова срещу егото, напомняне, че ние сме част от природата, а не нейни господари.

След като предал свитъка на Ин Си, Лао Дзъ се качил отново на бивола си и преминал през прохода, потъвайки в мъглите на западната пустош. Никой никога повече не чул за него. Не знаем къде е умрял, нито кога. Няма гробница, която да бъде посещавана, няма мощи, на които да се кланят вярващите. И това е може би най-съвършеният край за човек, който е учил, че най-великото съществуване е да бъдеш като водата – да даваш живот на всичко, без да се съревноваваш, и да се оттегляш в ниските места, които другите презират. Неговото изчезване е последният му урок: личността няма значение, важно е само учението, което остава.

Вековете, които последвали, превърнали думите му в една от най-превежданите книги в историята на човечеството. Императори са търсили в нея тайната на безсмъртието, генерали са търсили стратегия, художници – вдъхновение, а обикновените хора – утеха. Даоизмът се преплел с будизма и конфуцианството, оформяйки душата на Изтока. Но дори днес, в нашия забързан, дигитален и шумен свят, гласът на Стария майстор звучи поразително актуално. Когато се чувстваме преголели от стремеж към успех, когато сме смазани от тежестта на собствените си очаквания и когато светът изглежда като място на непрестанен конфликт, Лао Дзъ ни кани да спрем. Да погледнем дърветата. Да чуем тишината между звуците. Да осъзнаем, че може би, само може би, светът не се нуждае от нашето постоянно „поправяне“, а от нашето разбиране и приемане. Той ни напомня, че дори и най-дългото пътешествие започва с една-единствена стъпка и че тази стъпка трябва да бъде направена не с усилие, а с лекота, следвайки невидимия ритъм на вселената. Историята на Лао Дзъ не завършва с неговото заминаване на запад; тя продължава всеки път, когато някой отвори страниците на „Дао Дъ Дзин“ и открие в парадоксите на стареца огледало на собствената си душа.

Вуууш!

Порталът ги остави точно пред една огромна стъклена пирамида. – Това е Лувърът, Анди! Най-големият музей в света – обясни Банди. – Вътре има 380 000 предмета, но ние ще видим Топ 5 на картините, защото иначе ще ни трябват три години да разгледаме всичко.

Влязоха вътре и Банди влезе в ролята на гид:

1. Мона Лиза (Джокондата): Първо се извиха на опашка пред малка картина зад бронирано стъкло. – Виж я, Анди. Това е леля Лиза. Леонардо да Винчи я е нарисувал така, че ако се мръднеш наляво или надясно, очите ѝ винаги те гледат. А усмивката ѝ? Никой не знае дали се усмихва, или крие тайна. Може би току-що е изяла последния бонбон?
2. Сватбата в Кана Галилея: Срещу Мона Лиза висеше огромна картина, заемаща цяла стена. – Това е най-голямото парти в музея! – каза Банди. – Виж колко много хора, кучета, музиканти и храна. Художникът Веронезе е искал да покаже, че чудесата се случват там, където хората се веселят заедно.
3. Коронацията на Наполеон: – Тук виждаме император Наполеон. Той е бил нисичък, но с огромни амбиции. Виж колко злато, кадифе и важни физиономии! Картината е като снимка от най-скъпото тържество в историята.
4. Свободата води народа: – Тази жена със знамето не е истинска, Анди. Тя е символ. Тя показва, че французите много обичат свободата и са готови да се борят за нея, дори да е малко разхвърляно наоколо.
5. Салът на Медуза: – Това е малко страшно, но важно. Тези хора са претърпели корабокрушение и са на сал в морето. Картината ни учи никога да не губим надежда, дори когато вълните са огромни, защото на хоризонта винаги може да се появи кораб!

След толкова изкуство, коремът на Анди изкъркори на френски. – Време е за обяд! – обяви Банди.

Намериха малко, уютно бистро с карирани покривки. – Една Лучена супа и... Жабешки бутчета! – поръча смело Анди. Супата беше покрита с дебел слой разтопено сирене и препечен хляб. Анди гребна с лъжицата и сиренето се разтегна като ластик. Беше невероятно вкусно. После дойдоха бутчетата. – Приличат на малки пилешки крилца – отбеляза Анди и отхапа. – Хм! Имат вкус на... нежно пиле! Банди, французите знаят какво правят!

След обяда се спуснаха в Парижкото метро. Беше старо, миришеше на гума и забързани хора, но влакчетата фучаха бързо. Слязоха на станция Charles de Gaulle – Étoile. Излязоха и пред тях се извиси Триумфалната арка – гигантска каменна порта, построена, за да минават победителите под нея.

Но черешката на тортата беше накрая. Разходиха се до Марсово поле и там тя блестеше – Айфеловата кула. – Желязната дама! – каза Банди. – Когато са я построили, много хора са я мразели и са я наричали "грозен скелет". А сега всички я обичат. Качиха се с асансьора до върха. Париж блестеше долу като кутия със скъпоценни камъни.

– Merci, Париж! – извика Анди към вятъра. – Au revoir! – добави Банди и отвори портала точно на върха на кулата.